Приключенията на Игнат Игнатов от Павел по света – Венецуела

38-ГОДИШЕН ПЪТЕШЕСТВЕНИК ОТ СЕЛО ПАВЕЛ ОБИКАЛЯ СВЕТА с пари, припечелени от гурбет. Игнат Игнатов е търсач на силни усещания и предпочита екзотични места, за които много често си купува еднопосочен билет.

Той се опитва от доста години да разгадае философията на живота, понятията за добро, зло, приятелство, съдба, богатство и бедност и т.н. Сега чудакът работи като морски спасител в Кипър и замисля следваща дестинация, за която отново спестява пари от този гурбет. Игнат си има блог, в който вече е написал пътеписи от 9 страни, където е бил. Покрай пътешествията той станал гмуркач, страстен фотограф и любител на звездите, за което си е направил астрономически сайт с 30 000 последователи. Негови почитатели в блога от доста време го съветват да събере своите чудесни девет пътеписа в книга. Сега публикуваме първото му пътешествие – Венецуела, естествено, със съкращения. Целият пътепис, който се чете на един дъх, можете да прочете в блога на Игнат – lifetravelguide.com

„Заминаването ми за Венецуела постави началото на този велик експеримент, а именно – какво ще се случи, ако просто си взема еднопосочен билет за някъде и кацна в абсолютно непозната държава без план и посока. И ако се чудите как и защо точно избрах Венецуела, то веднага ще ви кажа: не съм я избирал аз – тя ме избра.

В началото на една прекрасна есен се прибрах от САЩ след повече от две години емигрантство, бях спестил някой друг лев и се чудех в какво да ги инвестирам. Тогава една приятелка ми спомена за брат си, който тъкмо се преместил на един венецуелски остров и искал да си отваря там заведение. Решихме да го попитаме дали си търси инвеститор и колега и той на драго сърце прие. Така се роди мечтата ми да заживея в напълно непознат и различен свят като Южна Америка. Реших да не бързам със заминаването си и си взех билет за след няколко месеца. Дотук, както се вижда, всичко е що-годе нормално и няма чак толкова странни неща – освен избора на държавата, разбира се.

Братът на моята приятелка обаче заяви, че променя намерението си да живее и да прави бизнес във Венецуела и че най-добре за мен би било да отменя заминаването си. И ето ме мен, стоящ пред дилемата да послушам здравия разум и наистина да не замина, или да направя това, за което винаги съм мечтал – ей така да тръгна за някъде с еднопосочен билет, без да знам какво предстои, без някой да ме очаква, без да познавам никого. Ако трябва да съм честен, ще ви кажа, че не съм си блъскал главата много, нито пък съм имал безсънни нощи, обмисляйки решението си. Просто усещането отвътре, че трябва да отида, беше толкова силно, че веднага реших, че наесен заминавам – и то не само на екскурзия, а за постоянно. Точно както бе планувано.

Какво знаех за Венецуела – почти нищо! Какво научих за там, докато замина – нищо повече. Решението бе взето от нещо отвъд ума – наречете го както искате, но това нещо не се интересуваше от нищо освен ритмичната салса, красивите местни пейзажи и мелодичното звучене на испанския език. Записах се на езиков курс, та като кацна, поне да мога да си кажа нещо с местните. Изкарах две нива и спрях – сметнах, че на място ще продължа. Все пак аз бях решил да емигрирам там и щях да имам достатъчно време да го науча. Полетът се състоеше от три прекачвания – едно в Испания, после в Италия и накрая от Каракас трябваше да се кача и на вътрешен полет за остров Маргарита.

Багаж – много! Да не сте забравили, че аз исках да емигрирам там и следователно си взех доста дрехи, много вещи, както и любимата ми играчка – телескопа ми. С него планувах да се препитавам, докато се ориентирам и намеря някаква работа. Ей така, мислех си, вечер ще излизам с него на градския площад и ще показвам на хората я Луната, я Сатурн или Юпитер, Марс, Венера, а те – ако искат, ще пускат в кутията до него по нещо, колкото за храна ще има. Въпросният телескоп на няколко пъти създаде ситуации – коя от коя по-смешни и интересни. С него започна и моето приключение във Венецуела.

Ако кацате на летището в Каракас, ще имате усещането, че сте се върнали назад във времето. Ако имате спомени от комунистическия хоремаг, то тогава лесно можете са си го представите – те доста си приличат, с разликата, че като погледнете през прозореца, се виждат излитащи самолети. Усещането е уникално. Вън от зоната на комфорт, вън от обсега на близки и приятели. Само аз… и телескопа. Веднага ме заведоха в една стая с него, за да им обясня какво е това нещо и откъде съм го купил. След като не бях в състояние да им покажа касова бележка, наложи се да платя такса „внос” и ме пуснаха, че ми оставаше още един полет – този до остров Маргарита. Полетът до острова бе по-малко от час – време, напълно достатъчно да предположиш и да се убедиш, че пилотите са пияни и не са сигурни в коя земна посока да насочат самолета. Все пак кацнах благополучно по време на залеза.

Имах резервирана къща за гости и знаех как се казва. Знаех също и че е на повече от 20 км от летището. Веднага се метнах на едно такси, а то, произведено много преди аз да бъда произведен, лъхаше на изгорял нискооктанов бензин. Шофьорът бе мустакат венецуелец на средна възраст пристрастен към салсата. Потеглихме веднага. И тогава, на здрачаване, седнал на задната седалка в тази странна кола, под звуците на латино музиката и поклащащите се палми през прозореца за пръв път се почувствах истински свободен. Свободен от работа и задължения, от сметки и ангажименти, от очаквания и преструвки. Нямаше минало и бъдеще, а „Кой съм аз?” бе въпрос на моментно решение и на настроение.

В къщата за гости ме очакваха. Показаха ми къде е стаята и ми казаха само да вляза, да пусна климатика и да изляза веднага. Това се налагаше, понеже температурата на въздуха вътре достигаше критично опасни нива. Таванът бе бетонна плоча, която цял ден явно се бе нагрявала от слънцето и вътре бе като във фурна. Къщата имаше басейн с бар до него, и аз отидох да си взема една бира и да изчакам да се поохлади стаята. Две неща ми станаха ясни онази вечер: испанският ми много забавлява хората и никой не е чувал за България.

Първият ми ден започна в 6 сутринта с песента на птиците, а те се надпяваха по случай изгрева на слънцето. Островът бе близо до екватора, следователно дните и нощите са равни и климатът не се променя през годината.

Отидох да проверя дали се предлага храна в къщата и ми стана ясно, че кухня има, но готвачът съм аз и продуктите са в магазина. Останалите гости в къщата – все местни хора венецуелци, веднага ми предложиха да ми направят „арепа”. И ето, след малко похапвах вкусния бургер от царевично брашно, пълен с пържен банан, яйце и малко зеленчуци. Прекрасни хора, поговорих им малко на испански и денят им започна с широка усмивка. На следващия ден реших, че ще отида до центъра на града, който е на около 15 км от къщата, за да разгледам и да си харесам оживено място за мен и телескопа, с който смятах много скоро да започна да се препитавам. Попитах Аманда – жена, гонеща 50-те, с леко закръглена фигура, изпълняваща длъжността управител на къщата, къде е спирката на автобусите и с кой точно се стига до града, но тя ме изгледа подозрително и ми обясни, че автобус няма и че ще трябва да отида на главния път и да стопирам кола. Колко вълнуващо и интересно! Първият ми автостоп ще е във Венецуела! Жената каза и още нещо: преди залез-слънце да съм се прибрал, за да не бъда нападнат и обран.

Порламар (така се казва градът) се оказа красиво и оживено място. Лесно намерих главната улица – множество магазини, улични продавачи със сергии, храна и силна музика. Разходих се, направих някоя друга снимка и зачаках залеза, за да видя колко хора има на центъра по тъмно. Тогава щеше да започва временната ми работа.

Но ето че слънцето започна да се скрива и всички магазини започнаха да затварят. Не след дълго и главната улица започна да запустява, а с нея и моята амбиция за бизнеса с телескопа. По всичко личеше, че явно наближават апокалиптични времена и затова започнах да диря начин да се върна обратно в къщата за гости. С помощта на визитната картичка, която имах от къщата, се разбрах криво-ляво с един човек с кола и заедно с още двама души потеглихме на север. Интересно беше времето от скриването на слънцето до пълен мрак – само за около 20 – 30 минути след залеза бях в състояние да видя звездното нощно небе. Така било на екватора.

Последваха дни, в които картината ставаше все по-ясна. А именно: икономиката на страната не бе в цветущо положение и дори за месните бе трудно да си намерят работа. С Хосе, пазача, се сприятелихме и той ми разказа как е гладувал и спал със седмици на плажа, докато си намери работа. Разказа ми също и за високите нива на престъпност. И така на мен постепенно започна да ми става ясно, че Венецуела не е много подходяща за това, за което дойдох – спокоен живот на плажа, без проблемите на западната ни „модерна” цивилизация. Преди да се откажа от мечтата си обаче, реших да дам още един шанс на телескопа.

Обясних на едно момче какво съм намислил и той предложи да работя с телескопа от терасата на градския мол. Отидохме да видим мястото – наистина изглеждаше подходящо, блесна искра в очите ми и се разделихме с уговорката на следващия ден да се видим следобед с телескопа и да започнем бизнеса. По време на разговора ни момчето каза, че е опасно да го пренасям постоянно и че той няма нищо против да го оставяме в дома му.

На другия ден, изнасяйки 20-килограмовия сак от къщата, бях спрян от Аманда – управителката на къщата. Тя старателно ми обясни, че най-вероятно този човек няма много добри намерения, както аз си мисля, след което ме предупреди, че веднъж излезе ли сакът с телескопа от къщата, то той никога повече няма да се върне. Избрах да послушам Аманда. Прибрах телескопа в стаята си, легнах и се оставих да потъна в мислите си. Водех вътрешен диалог, от по-сериозните, всъщност рядко си позволявам да водя такива разговори със себе си. В него трябваше да се откажа от една мечта. Мечтата ми да емигрирам и заживея във Венецуела.

И така, това, че се отказах да емигрирам във Венецуела, не означаваше, че веднага трябва да се прибера в родината, или пък, че трябва да си помрачавам идните дни. Сметнах, че и без друго съм на едно приказно място и си е съвсем редно да се възползвам от туристическите предизвикателства, които предлага остров Маргарита.

И така, след като реших, че ще съм турист на остров Маргарита, то определено се нуждаех и от туристически агент, който да ме оферира с възможностите, които се предлагат там. Така се запознах със Сиро – млад мъж, родом от Перу, който освен мой агент се превърна и в приятел. Така накрая вместо за България реших да замина за… Перу…”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *