Според нова теория забравянето е всъщност… форма на учене

В променящ се свят като този, в който живеем ние и много други организми, забравянето на някои спомени може да бъде от полза, тъй като това може да доведе до по-гъвкаво поведение и по-добро вземане на решения

Създаваме безброй спомени, докато живеем живота си, но много от тях забравяме. Защо? Противно на общото схващане, че спомените просто се разпадат с времето, „забравянето“ може да се окаже всъщност… форма на учене.
Създателите на новата теория, изложена тези дни в списание Nature Reviews Neuroscience, предполагат, че промените в способността ни за достъп до специфични спомени се основават на обратна връзка и предвидимост на околната среда. Вместо да е грешка, забравянето може да е функционална характеристика на мозъка, позволяваща му да взаимодейства динамично с околната среда.
В променящ се свят като този, в който живеем ние и много други организми, забравянето на някои спомени може да бъде от полза, тъй като това може да доведе до по-гъвкаво поведение и по-добро вземане на решения. Ако спомените са придобити при обстоятелства, които не са напълно релевантни за текущата среда, забравянето им може да бъде положителна промяна, която подобрява нашето благосъстояние.
Така че всъщност учените вярват, че се научаваме да забравяме някои спомени, докато запазваме други, които са важни. Забравянето, разбира се, идва с цената на загубена информация, но все повече изследвания показват, че поне в някои случаи забравянето се дължи по-скоро на променен достъп до паметта, отколкото на реална загуба.
Новата теория е предложена от д-р Томас Райън, професор по биохимия и имунология в Института по невронауки в Тринити Колидж – Дъблин, и д-р Пол Франкланд, професор в катедрата по психология в Университета в Торонто и в детската болница в Торонто. И двамата са сътрудници на канадската глобална изследователска организация CIFAR, която даде възможност за това сътрудничество чрез своята програма за развитие, наречена „Дете и Мозък“.
Д-р Райън, чийто изследователски екип е базиран в Trinity Biomedical Sciences Institute (TBSI), каза:
„Спомените се съхраняват в мрежа от неврони, наречени „енграмни клетки“, и успешното извикване на тези спомени представлява реактивирането на въпросните невронни системи. Логичното продължение на това е, че забравянето възниква, когато клетките не могат да бъдат активирани повторно. Самите спомени все още са там, но ако конкретната мрежа не може да бъде активирана, те не могат да бъдат извикани. Сякаш спомените се съхраняват в сейф, но не можете да си спомните кода, за да го отключите… Нашата нова теория предполага, че забравянето се дължи на ремоделиране на веригата, което превключва клетките от достъпно към недостъпно състояние. Тъй като скоростта на забравяне се влияе от условията на околната среда, ние предлагаме забравянето всъщност да се разглежда като форма на учене, която променя достъпността на паметта в съответствие с околната среда и с това доколко предсказуема е тя“.
Д-р Франкланд добавя:
„Има множество начини, по които нашите мозъци забравят, но всички те действат, за да направят енграмата* – физическото въплъщение на паметта – по-трудна за достъп.
Говорейки за случаи на патологично забравяне при заболяване, д-р Райън и д-р Франкланд отбелязват: „Ние вярваме, че това „естествено забравяне“ е обратимо при определени обстоятелства и че при болестни състояния – като например при хора, живеещи с болестта на Алцхаймер – тези естествени механизми на забравяне са нарушени, което води до значително намалена достъпност на клетките на енграмите и патологична загуба на памет.

Източник: neurosciencenews.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.