In memoriam! Пешо Морския – живот като в роман

Отиде си още една търновска легенда. Погребението на Петър Лазаров Иванов, или Пешо Морския, както го знаеха всички, ще бъде във вторник, 25 януари 2022 г., от 11 ч. в Гробищен парк – гр. Дебелец. Опелото ще бъде в двора на църквата „Света Марина“ – Дебелец.

Макар и родом в малко еленско село, Пешо Морския беше емблема на старата столица. Неговата известност още преди десетилетия прехвърли не само царствения град, но и областта и страната. Готвач, ресторантьор и общественик, дядо на четири внучета, почти няма ястие от нашата кухня, което Пешо Морския да не е приготвял. Дори неговият баждарски джолан влезе в репертоара на известния кулинар и тв водещ Иван Звездев. Ястието се приготвя със зеле, сметана, балкански подправки и се запечатва с тесто, преди да се изпече.

Болестта го покоси на 23 януари, точно месец преди да навърши 71 години. Последните си години той предпочете да прекара сред любимите си хора в тишината и спокойствието на Еленския Балкан. За неговото село – Баждари, Христо Медникаров пише стихотворение, което му посвещава.

Пешо Морския обичаше да разказва историите си, които нямаха край и бяха достойни за роман. Последното си интервю той даде за в. „Борба“ през май 2020 г., но има и други случки, достойни да бъдат припомнени.

Петър Лазаров е роден в малката махаличка Баждаре, близо до Дрента, на 27 февруари 1951 г. До четвърти клас всеки ден е ходил 4 км пеш, за да иде на училище. От детството му остава любовта към планината. Като запален планинар, използва всяка възможност да обикаля Балкана. По-късно родителите му се преселват в Дебелец, където той живее години наред със съпругата си Валентина. Тя също е готвачка, но никоя от двете им дъщери не прихваща занаята на родителите си. Надеждата му беше във внучката Полина, която беше най-големият фен на гозбите му и е кръстена на него.

Пешо Морския е от третия випуск на Техникума по обществено хранене във В. Търново. През 1974 г. завършва школата за главни готвачи в Пловдив към Държавния комитет по туризъм. От 1969 г., когато започва работа в „Балкантурист” (Грандхотел „Янтра”) – първото му назначение като готвач, допреди няколко години той е посветен на кулинарията. И няма известен комплекс в района, в който да не е работил. Да нахрани гостите си в своя ресторант, за прочутия готвач на Велико Търново беше първа грижа и не допускаше някой да си тръгне гладен.

Преди да сготви, проверяваше продуктите, сам си мелеше каймата за вкусните кебапчета, кюфтета и наденици.

Прякора си Морския получава, като тръгва по корабите. Казваше, че не помни кой точно му е кръстникът. Съвсем случайно се запознава с тогавашния директор на „Океански риболов”, който го навил. А и парите били хубави – 2500 лв. на месец, отделно представителни долари. Разследването за документите му се проточило половин година. Още повече че не членувал в БКП, а и като войник служил на границата, а за граничарите било забранено до 5 години след службата да излизат в капиталистическа държава. А той щял да взема моряшки паспорт за целия свят. Получава разрешение и през 1975 г. с транспортнохладилен кораб тръгва на първия си рейс да кара риба за Нигерия.

Така започват митарствата на Пешо Морския по целия свят и в България. Морските му приключения са много, но ще припомним един от епизодите в бурния му живот: „То е интересно, ама и малко страшно. Бяхме в северозападен Атлантик, срещу Канада, на 13 – 14 мили от Халифакс. Срещнахме се с наш кораб. Помощник-капитаните и боцманите се разбраха да си разменим филмите. Имахме около 60 филма на борда, даваме нашите филми, които сме ги изгледали, пък вземаме техните. Не можем да застанем борд до борд, трябваше да се спускат спасителните лодки. Пожелах да сляза и аз, да взема от техния готвач подправки, че ми се бяха свършили. Не се обух хубаво, ами тръгнах с едни чехли. Сядаме в спасителната лодка, тя вече е готова за спускане. Излизаме зад борд, ама скобите не се откачат и петимата буквално бяхме изсипани. Само усетих, че нещо ме удари отзад, в гърба, изплющях във водата и край. Оглеждам се, аз съм на 50 – 60 метра от кораба. Плувам към него, а водата ме дърпа встрани. 40 минути бяхме зад борд при 16 градуса. Не смеят да пуснат и машините, защото винтът ще ни засмуче. Хвърлиха едни гумени топки с въжета, изтеглиха ни и по въжената стълба се качихме. Мене ме извадиха четвърти“. Случвало му се е и заради вълнение да му се изсипят всички тенджери. Случаят е в Бискайския залив, три дена на кораба нямало ток и Пешо Морския не можел да готви. Хранил екипажа със салам, луканка и ябълки.

През февруари 1981 г. заминава за Виена да изкарва пари като главен готвач в един гръцки ресторант – „Акрополис”. „Кацнах в Братислава, да ми е по-евтин билетът. От там до Виена са 60 км. Трябваше да ме посрещне собственикът. Не знам име. Знам само, че ще ме посреща някакво бяло БМВ. А той, че ще бъда с кафяв балтон, кафяв кожен куфар и вестник в лявата ръка. Всичко се разотиде, аз стоя и чакам с вестника в ръка и куфара. То студено, бръсне вятър. Замръзнах, а на летището няма никой. Скрих се на завет и видя ли кола, търча с куфара и вестника. След час, час и половина пристига БМВ-то. Посрещачът ме попита дали мога да почна веднага. А аз: „Мога, що да не мога, нося си и ножовете, и сатъра“. Във Виена отидох на един конкурс, от 8 души взех второ място. Даже и консулът във Виена идва тогава, като разбра, че има българин. На този конкурс ме хареса фрау Херта, собственичката на ресторант „Белград”, и ме взе. Работех и при нея. Даваше ми 1000 долара на месец да зареждам една витрина в събота с печени прасенца, езици, фазани, агнета… Витрината беше дълга 11 метра и трябваше в събота в 11 часа да е пълна. От 11,30 часа до 12 часа всичко беше опразнено, разпродаде се. И така 5 месеца и се прибрах“.

Неведнъж е бил първи главен готвач в различни обекти. През 1979 г. открива „Новотел Европа” (сега „Принцес”) в София и е главен готвач на конгресния етаж. Същата година, след като слиза окончателно от корабите, открива и „Кулата” в Леденик. Безброй пъти е канен да прави коктейлите за различни събития, и то в големи мащаби. На откриването на строителна борса „Шарков” пълни 5 бара за 540 гости, за което работи неуморно ден и половина. Посреща и принца на Калтенберг в „Болярка”.

Година по-късно отива в Москва, за да готви за българските спортисти на Олимпиадата. Един от най-големите почитатели на гозбите му тогава станал гребецът от националния ни отбор Иво Карамански. Години след това сенчестият бос не пропускал нито веднъж да опита гозбите на Пешо Морския, като идвал в Търново. Последната им среща била седмица преди да го гръмнат.

ПРЕЗ 1981 Г. ЗАПОЧВА ПЪК КАРИЕРАТА МУ НА ГЛАВЕН ГОТВАЧ В БЪЛГАРСКИТЕ ПОСОЛСТВА. Явява се на конкурс към ЦКС-то в Китен и спечелва първо място. Наградата му е заминаването за посолство. Първата покана е за Аржентина, но той я отказва, защото вече е бил там и знае какво е. Втората покана е за Мозамбик. Отказва отново, и то лично на посланика, с когото се среща. Третата му покана била за посолството в Атина и той приел. Разказваше, че никога няма да забрави първия си прием и притесненията. Коктейл за 1200 души на 24 май, 1986 г. От 20 май започнал сам да си подготвя нещата. После посланикът и шефът на протокола Венцислав Агаин му изпратили 8 жени на дипломати, които са мераклии да се учат, да му помагат в кухнята. Направил около 20 различни блюда на 8 маси по 12 метра, пълни. Само леда, който произвел, бил 200 кг. Присъствали Петър Младенов, Тодор Живков, Андрей Луканов и дипломатическият корпус от целия свят.

Докато подготвят „Кулата”, отива на стадиона във Велико Търново и храни всички спортисти, включително футболния отбор на „Етър” по времето на Атанас Пържелов като старши треньор. Не искали никой друг да им готви.

Първия си ресторант отваря в Дебелец. Кръщава го „Сувла” (от гръцки – „шиш”), да му напомня за пребиваванията му в Атина. После се мести в Изчислителния център във Велико Търново, но след голямото наводнение се маха и идва в сградата на ЛРС, после се мести в Спортната зала. След нея го кани г-н Йовков, шеф тогава на Енергото, наемът е 500 лв. и започва. Прави ремонт на ресторанта и го напълва с клиенти. Спомня си, че докато в началото нямало хора, после при него нямало места. Отново се връща в Ловното, където държи ресторанта над 12 години. Инвестира 129 000 лева за ремонт, които оставя безвъзмездно на ЛРС, без да търси нищо.

Познаваха го толкова много известни хора, че списъкът може да изпълни цяла страница. Посрещал е в ресторанта си кого ли не, но не се хвалеше, говореше за гостите си само ако го попиташ. Хора на високи държавни постове в миналото и сега, на изкуството, спортисти търсеха неговите гозби. Името му привличаше клиенти, но казваше, че само името не стига. Трябва да си държиш на майсторлъка.

Ана РАЙКОВСКА

Стилян НАЙДЕНОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.