Приключението на Игнат Игнатов от село Павел в Перу

39-годишният търсач на силни усещания е написал 9 пътеписа и ги е събрал в блог

39-ГОДИШНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК ОТ СЕЛО ПАВЕЛ Игнат Игнатов се завърна в дома си след тежка семейна загуба на баща си. В миналия брой на в. „Полски Тръмбеш” разказахме за неговите приключения във Венецуела. Сега му даваме думата за премеждията в Перу. Игнат обикаляше света с пари, припечелени от гурбет. Той е търсач на силни усещания и предпочита екзотични места, за които много често си купува еднопосочен билет.

Той се опитва от доста години да разгадае философията на живота, понятията за добро, зло, приятелство, съдба, богатство и бедност и т.н. Последно чудакът работи като морски спасител в Кипър и замисляше следваща дестинация, за която отново спестяваше пари от този гурбет. За съжаление, животът му поднесе жестока изненада и той сега е в Павел. Игнат си има блог, в който вече е написал пътеписи от 9 страни, където е бил. Покрай пътешествията той станал гмуркач, страстен фотограф и любител на звездите, за което си е направил астрономически сайт с 30 000 последователи. Негови почитатели в блога от доста време го съветват да събере своите чудесни девет пътеписа в книга. Неговите пътеписи се четат на един дъх, но са огромни за вестник, целите можете да прочетете в блога на Игнат – lifetravelguide.com.

„Благодарение на жената, с която се свързах още докато бях във Венецуела, знаех къде точно отивам – в Пукалпа. Малко градче насред Амазонската джунгла. Кацнах в Лима привечер и чак на следващата сутрин имах полет до там. Още на летището в Лима се усети разликата между Венецуела и Перу. Тук вибрацията беше някак си по-висока, погледите бяха по-дружелюбни, усмивките по лицата бяха повече. Не знаех колко време ще пребивавам в джунглата, нито в държавата като цяло, но докато вървях през коридорите на летището, видях плакат на Мачу Пикчу и веднага разбрах, че това ще е нещото, което ще видя със сигурност, докато съм тук. Как точно и кога, щях да разбера по-натам. Сега трябваше да си взема куфара и да си намеря удобно местенце за през нощта в летището.

Нощта преспах на три слепени седалки. Полетът за Пукалпа беше в 7 сутринта и още в 5:30 бях готов за качване в самолета. Падна ми се седалка на първи ред до прозореца. След излитането си наврях слушалките в ушите, усилих музиката и затворих очи. Заради зачестилите полети напоследък летенето вече бе започнало да ми става безинтересно.

Силви – българка по произход, но отдавна напуснала родината, бе слаба и стройна жена на средна възраст, която ме чакаше на летището. Само петнадесет минути след кацането ми насред джунглата аз се возех на нещо, на което не съм си и представял че ще се кача, седнал до жена, която всъщност не познавам, с едната ръка хванала здраво и без друго разнебитения куфар. Бяхме седнали в улично кафе и слънцето припичаше там нейде от обратната страна на небето. Силви искаше да знае малко повече за мен и най-вече за подбудите ми да пия аяхуаска, като дори още в самото начало ме попита дали боледувам от нещо. Това бе така, понеже в повечето случаи аяхуаска служеше за лечение на неизлечими от медицината болести. Поясни, че отговора ми трябва да е максимално точен предвид това, че всеки шаман е различен и даде сравнение с докторите в познатата ни медицина. Така както има очни, кожни, травматолози, психолози и т.н., така и шаманите се различават според това което лекуват в аяхуаска церемониите. Казах й, че се радвам на добро здраве и че желанието ми да пия аяхуаска е подбудено по-скоро от духовна гледна точка. Както стана ясно, аяхуаска се приготвя от две растения. В Перу те се продават свободно и съответно отварата си я приготвяхме ние на място в резервата.

След общо две седмици, изкарани в джунглата, и общо шест аяхуаска церемонии сметнах, че е време да замина. Купих си билет за Лима, събрах си багажа и се сбогувах. От сърце благодарих на Силви за всичко, което направи за мен, Пабло пък извърши специални ритуали за здраве и за закрила. Таксиметровият шофьор, когото хванах от летището в Лима, предложи да ме закара в Мира Флорес – квартал, който според него е най-благоприятен за туристи и в който лесно ще си намеря къде да отседна. Беше прав – мястото беше красиво и много лесно си намерих евтина къща за гости. Минаваше обяд и планът за деня беше следобед да се поразходя наоколо, а за вечерта си набелязах огромен парк с цветна градина и пеещи фонтани. Лима се оказа красив и модерен град с широки булеварди и лъскави сгради – или поне частта, в която се намирах. Някъде в централната част на града попаднах на една огромна катедрала и влязох да разгледам. Оказа се известният манастир „Сан Франсиско“. Завършен е през 1774 г. и макар да е пострадал значително при земетресението от 1970 г., все още е впечатляващ пример за испанска барокова архитектура. Около 25 000 стари текста могат да бъдат открити в библиотеката на манастира, включително Библия от 1571 г. и копие на най-ранния испански речник. В манастира има и катакомби с множество човешки скелети, като е установено, че в миналото там са положени над 25 хиляди тела. Доста време изкарах в манастира, бе станало късен следобед, като излязох от там. Намерих и сградата на парламента, както и един много красив зелен парк с пасящи лами вътре. На връщане пък автобусът мина през изключително беден квартал, та си помислих за големия контраст, който можеше да се наблюдава в перуанската столица, и за това, че може би щеше да е по-интересно, ако бях отседнал някъде там.

ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД НА ИНКИТЕ – МАЧУ ПИКЧУ

Два са начините да се стигне до Мачу Пикчу – единият е да се направи преход през Свещената долина за няколко дена с водач и да се спи на палатки, а другият е да се отиде дотам с влак. Първият, разбира се, е далеч по-вълнуващ и интересен от скъпия и удобен влак, но за мое съжаление, улучих дъждовния период, а и нямах толкова време, та трябваше да се примиря и да си купя билети за железния кон. На отиване задължително исках да мина през Олантайтамбо – гигантски административен, обществен, религиозен и военен комплекс от времето на инките, на около 70 км от Куско. Тръгнах рано сутринта с местен автобус до там. Времето беше прекрасно, нито следа от въпросния дъждовен период. Чак в пет следобед имах билет за влака от там до Агуас Калиенте – малко градче с минерални извори, над което е и самият комплекс Мачу Пикчу. Още със слизането от автобуса ми стана ясно, че времето може и да не ми стигне – Олантайтамбо се извисяваше на отсрещната скала и не му се виждаше краят.

Някога Олантайтамбо е бил резиденция на император Пачакути. Смята се, че това е единственото място в Перу, където през 1536 година инките прогонват испанската армия. Руините имат най-вече религиозно значение. Храмът и крепостта са разположени над града, а по монолитните камъни, от които са построени, все още имаше запазени древни релефни рисунки. Стъпала, храмове и пак стъпала. Но пък гледката отгоре и усещането бяха просто неописуеми. В Олантайтамбо можеше да се наблюдават напоителни системи, строени по времето на инките, които си работеха и до ден днешен. От къщата за гости, която бях резервирал предния ден, ме посрещнаха на гарата с табелка с името ми. Вече беше почнало да се здрачава, затова набързо оставих багажа си и отидох да се поразходя. Доста малко селце, хотелчета и ресторантчета навсякъде, а малко по-нагоре бяха и откритите басейни с топла минерална вода, откъдето произлиза и самото име на селото – Агуас Калиенте.

Мачу Пикчу се намира на върха на хълма, стоящ срещу Агуас Калинете, и разстоянието можеше да се вземе както пеш, така и с автобусчета, които тръгваха в момента в който се напълнят. Метнах се на едно такова с обещанието, че на връщане ще се поразходя пеша надолу. Изкачването продължи около 20 минути и след проверка за входен билет сърцето ми биеше лудо, прекрачвайки входа на древния град.

Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да претендира за ролята на голям град – в него има не повече от 200 строителни съоръжения – главно храмове, резиденции, складове и други помещения. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на земеделските тераси. Бил е създаден като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути, век преди неговата империя да падне, тоест приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. През 1532 г. всичките му жители тайнствено изчезват.

Интересното тук е, че Мачу Пикчу е останал скрит за испанците и е открит едва през 1911 година от американския изследовател Хайръм Бингъм, който след щателно проучване на легендата за изгубения град тръгнал да го дири и в крайна сметка го намерил непокътнат и пуст. Попаднах на един празник, който много приличаше на Хелоуин, но след като питахме, разбрахме, че става въпрос за „Дия де лос муертос“, или Празникът на мъртвите.

ЗАВРЪЩАНЕТО. Вече бяха минали повече от два месеца, откакто заминах за Южна Америка, бяха се случили толкова много неща, че ми беше трудно да си спомня всичките наведнъж, и в крайна сметка усетих, че е време да се прибирам вкъщи. Телескопът ме чакаше в Каракас, или поне аз така си мислех, затова задължително трябваше да мина през Венецуела. Свързах се със Сиро – моят приятел от остров Маргарита, и той се погрижи за билетите. Дори ми намери полет от Каракас до Мадрид на цена, която бе почти невероятна за презокеански полет. Каза, че това е така, защото ще летя с местна авиокомпания и цената е превалутирана съгласно котировката, образувана от черния пазар на долари в страната.

На следващия ден бе и полетът за Европа, но чак в късния следобед. Нямах кой знае какво да опаковам – не бях вадил почти нищо от багажа и реших да уплътня времето с разходка в квартала. Хилядите предупреждения за опасността по улиците на Каракас подсилиха адреналина в кръвта ми, та през цялото време не можех да си сваля усмивката от лицето. Все още имах доста боливари в себе си и реших да ги похарча до стотинка в един ресторант. Хапнах зеленчукова супа, после сьомга с гарнитура, торта, а за да не ми присяда, изпих и две бири. От хотела бяха така любезни да ме закарат на летището. Още от входа видях онези машини, дето опаковат целия ти багаж, и тъй като и двата ми куфара бяха пред разпад, реших да се възползвам от услугата. Десет минути по-късно вече бях нареден на опашката за чекиране и през главата ми препускаха разни мисли. Дори не обърнах внимание на идващите към мен полицаи, а ги забелязах едва като ме заговориха. Поискаха ми паспорта и ме попитаха къде отивам. Поогледаха ме хубаво, ама пък и аз си имах вид на наркотрафикант, та след като видяха дестинацията и многото багаж, ме поканиха да ги последвам. Озовах се в малка стаичка и бях помолен да извадя всичко от току-що фолирания багаж. Разбира се, телескопът привлече веднага вниманието им. Започнаха да го почукват, поклащат и гледат от различни ъгли. После грабнаха телескопичната му стойка. Казаха че най-вероятно там съм скрил дрогата. След още няколко щателни проверки, дори една в ръкава за влизане в самия самолет, най-накрая седях удобно на седалката. Само след няколко часа щях да съм на позната земя и да разговарям с близки хора – с две думи, щях да съм в зоната на комфорт. Само дето аз вече нямаше да съм същия.”