Старите градски файтони, или изгубеното очарование на миналото

В края на XIX и началото на XX век великотърновци и гостите на града се придвижват в престолнината и нейните околности предимно с файтони, които тогава са единственият организиран градски транспорт. За най-бедните жители обаче тези някогашни „таксита” се оказват недостъпни, поради което ходенето пеш (но не по здравословни причини) или ползването на каруци се явяват единствените алтернативи за „хождението от едно на друго място“.

Богатите и издигнати в обществото старостоличани използват файтоните (в някои случаи и лични), за да задоволят както практическата си потребност от тях, така и за да подчертаят, че принадлежат към елита на местното общество.

От спомените на стари търновци узнаваме, че небезизвестният в миналото аптекар, кмет, политик и общественик Панайот Славков (1846 – 1925 г.) изминава разстоянието от своя дом на Кая баш до аптеката си „Пчела” на Баждарлък (около 200 метра) с файтон. В редките случаи, когато върви пеш, „пристъпя бавно, важно, с бастун в ръка по средата на улицата”.

И друг бивш кмет „се разписва” по достойнство в манията на елита по файтоните. Джорджо Момчев (1844(1846) – 1903 г.) обикаля улиците на Асеневата столица с три файтона. В първия се намира самият той, във втория „се кипри” бастунът му, а в последния пътува общинският служител, определен да съпровожда кмета. За да бъде обаче „процесията” още по-впечатляваща, файтоните са украсени с разноцветни пискюли, панделки и множество звънчета, чиито „ангелски” звуци припяват на конския тропот. Колоритната гледка се превръща в запазена мярка на търновския пейзаж от 80-те години на XIX век.

Не по-малко известни са и случаите с прочутия адвокат и синоним на човек без късмет Марко Тотев (1857 – 1936 г.), който пътува „само” с два файтона. Единият е предназначен за него, а във втория се намира адвокатската му чанта, която днес се съхранява във фонда на отдел „Нова и най-нова история” при Регионалния исторически музей.

Малцина знаят, че през 1903 година се приема правилник за движението и ползването на „публичните файтони”, който се променя и допълва от градската управа през 1909 година. Според него „всеки стопанин на файтон трябва да заяви в кметството името и презимето си, числото на файтоните, които ще тури в циркулация, и мястото, гдето ще се държат тези файтони”. За да се гарантира безопасността на пътниците, се предвижда съставянето на комисия, която да проверява „здравината на декларираните файтони. Когато някои файтони се намерят в лошо състояние, циркулацията им се забранява дотогава, докато се направи нужната поправка”.

Местната управа предявява строги изисквания и към файтонджиите. Освен че трябва да имат осемнадесетгодишна възраст и удостоверение от файтонджийския еснаф, те трябва да знаят „по-главните улици, правителствените учреждения, местожителствата на висшите чиновници и по-видните граждани и фирми във В. Търново. Файтонджиите са длъжни да носят шапки фирмени с номер на файтона, определен от еснафа и одобрен от кметството. Един файтонджия, който не спазва нужните условия, за да упражнява занятието си, позволителното му се отнема от кметството. За всяка неучтивост или груба обноска на файтонджиите те се лишават от правото да работят с файтона в продължение на 24 часа”.

Въпреки строгостта на правилника великотърновци са свидетели на редица недостойни постъпки от страна на тогавашните „драйвъри”. През 20-те години на миналия век жителите на града са особено възмутени от постъпката на местен файтонджия, който, вместо да откара вдовица на гарата, се отклонява от маршрута, поругава честта на жената, нанася й жесток побой, след което я зарязва. За удовлетворение на гражданите развратникът попада в ръцете на властта и е принуден да отговаря за „подвига“ си.

В правилника за „публичните файтони” не липсват и конкретни инструкции за управлението им по улиците и мостовете. „Возачите” са длъжни да стоят на капрата, да не карат в нетрезво състояние и в галоп (особено по Стамболовия мост, за да се избегне силната вибрация), да управляват файтона така, че да не се повреждат дърветата, намиращи се по улиците.

Финансовата страна на услугата също е строго регламентирана. Всеки, който се осмели да поиска повече от определената такса, като при това се държи грубо с клиентите, се наказва с глоба в размер на пет – двадесет и пет лева.

В миналото всеки файтонджия задължително притежава издадена от общината и придружена с правилника книжка, в която е записано името на собственика на превозното средство, името и презимето на файтонджията, опис на конете, получили разрешение да бъдат впрягани. В тоя своеобразен талон „общинските и полицейските агенти вписват всички неправилности и нарушения, които забележат, както и ревизиите, които се правят по разпореждане на кмета”.

С нахлуването на автомобилите „комфортът” на файтонджиите – транспортни монополисти през първите десетилетия на миналия век, е нарушен. Те се виждат в чудо от бързината и изискания вид на модерните возила. По повод новата кола на Петър Бобев „таксиметровите шофьори” от далечното минало ядосано коментират: „Ако докарат още от тези файтони, отиде ни хлебецът, ние какво ще правим”. Но в един прекрасен ден справедливостта възтържествува. „Летящата” кола се поврежда. Петър Бобев се уговоря със съгражданина си Маминото да докара автомобила с волска каруца в гаража за ремонт. Щастливата новина бързо се разпространява сред файтонджиите и те решават да я ознаменуват по подходящ начин, наемайки градската музика. Старостоличани стават свидетели на чудна гледка: Маминото кара бавно автомобила с биволите си, а музиката свири пред тях Погребалния марш, отстрани със „скръбни” изражения се движат файтонджиите, утешавайки мъката си с вино за „бог да прости”. Петър Бобев успява да поправи автомобила и решава да си върне за нанесената обида. В един дъждовен ден той нарочно преминава с висока скорост край движещите се с пътници файтони и ги облива с кални струи вода.

Изобилието от комични „транспортни” случки продължава чак до 1939 година, когато техническите постижения на новото време окончателно изместват добрите стари файтони. Вместо на тях старостоличани започват да се доверяват на новооткритата автобусна линия, обслужвана от двадесет и пет местна немска кола, собственост на дружество „Царевец”.

Последният файтонджия, за когото с умиление все още си спомнят част от по-възрастните ни съграждани, е небезизвестният бай Димо, който неизменно вози клиентите си, облечен с бяла и украсена с българска бродерия риза, гайтанено елече и потури, свързани с широк червен пояс.

До седемдесетте години на отминалия век той продължава традицията във Велико Търново наред с потока от модерни коли да напомня със звънците и игривия галоп на двата си коня Боян и Събчо за миналото величие на файтона. В онези далечни вече години да се повозиш във файтона на бай Димо, е не по-малко престижно от пътуването в „Москвич“ и „Жигули“ (основните марки леки автомобили, продавани през 70-те и 80-те г. на миналия век), а и удоволствието, по спомени, е несравнимо…

А разхождането на конете по малката уличка „Нова техника”, на която файтонджията живее със съпругата си, е част от удоволствието на малки и големи. И особено за малчуганите, които знаят разписанието на „юнаците”, както с любов бай Димо нарича Боян и Събчо, и в часовете, отредени им за разходка, всички, които искат да ги погалят, уж случайно „се строяват” от двете страни на уличката. Ако децата се държат мило, конете и бай Димо реагират дружелюбно. Дори файтонджията вози безплатно добрите и послушните деца от улицата, както и всички, които му помагат да пренася зобта и сеното за Боян и Събчо.

И досега домът на бай Димо съществува. Той, съпругата му, конете и файтонът отдавна ги няма. Но все още се срещат отдавна пораснали (по-скоро остарели) момичета и момчета, запазили за тях скъп и вълнуващ спомен от детството.

Тодорка НЕДЕВА