Двама иподякони – бивши спортисти, поддържат църковния живот в павликенско село

Двама малко нестандартни иподякони помагат в службите в църквата „Успение Богородично” в павликенското село Димча и така е от около две години. Тъй като там няма постоянно назначен свещеник, в делнични дни те са духовните лица. Пострижението на Свилен Дончев и Мартин Маринов извършил самият Великотърновски митрополит Григорий в Катедралния храм в старата столица. Оттогава с убеждение и вяра те се стремят да приобщят към църковния живот и православието колкото се може повече от населението на Димча. Макар да признават, че самите те имат още много да се учат.

Двамата мъже ги свързва не само приятелството и служението им на бога, а и любовта към спорта. Мартин е бивш състезател по мотоциклетизъм, завършил е и Спортната академия със степен „магистър“. А Свилен е борец, учил в Спортното училище във Велико Търново, а после и в Разград, където завършил средното си образование през 1981 г. Треньор на Свилен във Велико Търново бил Лако Лаков – легендарна личност в борбата. Познавал се с Братан Ценов, както и с европейския и републикански шампион Стефан Мирославов – Крушата, застрелян през 1993 г. Работил е в БДЖ, а после имал и частен бизнес – първо магазин за риба в Търново със съдружник, после държал ресторанта на яз. „Ал. Стамболийски”. След търговията и ресторантьорството започнал да гледа пилета в Шемшево, а после и крави 15 години в Димча. И Мартин, и Свилен са родени в Павликени, но живеят в селото отдавна и го смятат за свое.

„Вярата ми идва отвътре. Спортът, с който се занимавах, е рисков и човек не може да е невярващ, защото там работата е на живот и смърт. Така, стъпка по стъпка започнах да навлизам в православието. От година и половина съм иподякон, Свилен има стаж с половин година повече. Допреди десет години дори не бях кръстен, Свилен ми стана кръстник, после пък аз на дъщеря му. Така се свързахме и роднински, без да сме го мислили”, шеговито заключава 43-годишният Мартин. Той е семеен, има и син. Членувал в мотоклуба „Ремонт” – Павликени, и откакто се помни, поправя мотоциклети и разни машинарии. Това е основната му работа, а и техниката го влече.

„Искаме да запазим православието, което ни е в ДНК на нас, българите. Още повече че отвсякъде ни атакуват и облъчват чужди вери, сектантство. А за мен православието е истинското вероучение. В димчанската църква имаше нужда от иподякони и затова се хванахме със Свилен. Учим се покрай свещениците как се случват нещата, защото нито в училище, нито в семейството съм получил някаква основа. Много пропуски имаме, но наваксваме в движение. Аз лично нямам много време да чета и се уча по време на службите. Но важно е да предадем щафетата на другите след нас. За съжаление, малко са хората в Димча, които ходят на църква, но ние им даваме някакъв пример, най-вече на младите. Особено по големите празници, като ни видят тържествено облечени с църковните одежди, успяваме да ги увлечем. Има и друго. Заради нашите занимания ние не сме типичните иподякони и това скъсява дистанцията. Дори да не ходят редовно на църква, малко или много ги караме да се замислят в тази посока. Все още не ни търсят за разговор, за утеха или беседа, хората нямат такава култура. Но мисля, че ни вземат насериозно”, споделя Мартин.

По-възрастният от иподяконите – Свилен Дончев, скоро ще навърши 59 години. От 20 години живее в с. Димча. За него отначало всичко започнало с грижа към храма, издигнат преди 140 години. Даже жена му била първа от семейството, която се захванала с градинките около църквата. Така се разтоварвала, а покрай нея и той започнал да се навърта. После разбрал, че за да има право да влиза в олтара, трябва да е постриган за иподякон. И така, от служба на служба, започнал да помага на свещениците. С Мартин ходят и в Сухиндол, и навсякъде във Великотърновско, където има нужда от тях.

Не иска да се хвали с това, което прави, включително за самия храм, защото още има какво да се върши. „Доста неща понаправихме. И то благодарение на нашия ентусиазъм. Говоря и за хората от селото. Събирахме железа, базари правихме, влагахме и лични средства. Миналата година трябваше да се изцикли дюшемето. Извикахме фирма, стана много хубаво, направо грейна. Трябваше само там, където е капало от свещите, да се сменят няколко дъски, та се хванахме с Марти. Оказа се, че дюшемето не беше мръднало, а е на повече от 100 години. Така е и с тавана. Той е изографисан през 1928 г. от Атанас Велев. Стенописите в Катедралния храм във Велико Търново също са от него. Та когато се ремонтира църквата, мислехме, че горе е каратаван, а се оказа много здраво нещо. Затова не бива такава сграда да се изоставя, напротив”, убеден е Свилен Дончев.

Днес църквата „Успение Богородично” в с. Димча е една от най-красивите и обгрижвани църкви в Павликенската духовна околия. Нейното обновяване започва през 2002 г. Всички надписи и стенописи, както и четирите големи икони на иконостаса в храма са реставрирани от художниците иконописци – семейство Нели и Стоян Белеви от Велико Търново. С голямо усърдие църковното настоятелство се грижи и за църковния двор, който е целият в цветя и цъфтящи храсти, дарени в по-голямата си част от „Оранжерии ЗЕЛЕНКО” в с. Стамболово.

От разкази, предавани от поколение на поколение, се смята, че на същото място, където е сега храм „Успение Богородично” в с. Димча, е имало малка стара дървена църква, но тъй като в съседен имот е бил настанен турският конак, турците са я изгорили. Сегашната църква, пак по разкази на очевидци от онова време, е издигната и завършена през 1878 г. Тя не е имала камбанария, а желязно клепало, поставено в църковния двор. Камбанарията е изградена допълнително към сградата през 1935 г. След 1945 г. активната църковна дейност замира и постепенно църквата запустява, за да се възроди отново през 21-ви век.

Като Мартин, и Свилен Дончев се натъжава, че хората в селото са малко. „Винаги съм искал да се съберем, да вършим нещо заедно като общност, както е било навремето. Правим го, но за кратко. Всеки има работа, бърза или е зает с нещо свое. А сама птичка пролет не прави. Пък и не всеки е отворен за църковни теми. Много е хубаво след светата литургия да има общение. Да си зададат въпросите – кой за вярата, кой за някой светия или как да си посади магданоза. Това ти отваря душата, сближава те с хората”, нарежда той.

Свилен също смята, че хората в с. Димча, запознати с църковните работи, ги възприемат сериозно. Но нали не са иподякони като другите, има и такива, които гледат на тях с насмешка.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. личен архив