16 април – 125 години от рождението на Константин Кисимов –  „малкият-голям” актьор, покорил театралния ни Олимп и сърцето на публиката

Великотърновци са убедени, че “техният Косьо е най-добрият от всички останали артисти”

Още преди да стане любимец на българската публика, Константин Кисимов със своя артистичен талант покорява цяло Велико Търново, града, в който бъдещият колос на театралното изкуство се ражда на 16 април 1897 година. Съдбата му отрежда щастието, но и отговорността да бъде потомък на заможния и почитан търговски род Кисимови, дарил на престолнината и страната видни личности. Достатъчно е да споменем, че Георги Кисимов е участник във Велчовата завера, неговият син Пандели Кисимов, който е вуйчо на артиста, е изявен деец в националноосвободителното движение през Възраждането и един от изтъкнатите историци в годините преди и непосредствено след Освобождението. Но безспорната „перла в короната” на прочутата фамилия е бабата на Константин Кисимов Евгения Кисимова. Надраснала ограниченията на времето и предразсъдъците на патриархалния морал, през 1869 г. тя основава „Женска община”, благотворително дружество ”Радост”, ангажирано с неделно девическо училище и библиотека към него, на 13 август 1877 г. сформира дружество „Милосърдие”, което има за задача да подпомага бежанците и ранените по време на Освободителната война 1877-1878 година.

Константин Кисимов е роден след смъртта на именитата си баба, но разказите на старостоличани, както и написаното за нея, са най-голямата му родова гордост. А спомените за бащината му къща, съборена през 30-те години на миналия век, за да се построи Земеделската банка, е сред най-милите, но и мъчителните. До края на живота си той тъгува за просторния и уютен дом и винаги, когато в годините на своята слава посещава родния си град, отива на мястото, където е била къщата, почуква със своите три „магически” гвоздеи, единият от Царевец, другият от Преслав, а третият от Копривщица, и запалва снопче кибритени клечки. Константин Кисимов е убеден, че този ритуал не само съхранява спомена за отминалите години и славата на дедите, но и го предпазва от житейски и творчески беди.

Косьо, както старостоличани с любов наричат талантливия представител на Кисимовия род, учи в родния си град, увлича се от богатата му история, може с часове да разказва за легендите, с които е обвито миналото, знае удивителни подробности за съдбата на всяка улица и сграда. Но безспорната му страст е театърът. С жар участва в училищните постановки, изявява се на сцената на читалище „Надежда”, организира със свои приятели „театро” в бащиния дом. Още тогава великолепните му изпълнения задоволяват и най-придирчивите търновски зрители.

През учебната 1921/1922 г. той следва право и философия в Софийския университет.

След успешно издържан изпит в края на 1922 г. Константин Кисимов вече е „драматически ученик при Народния театър”, институцията, която се превръща в негова съдба. Театралите-ветерани задължително разказват на всички свои новопостъпващи колеги за случая с избухналия през февруари 1923 г. по време на представление пожар и за самоотверженото поведение на новака от Велико Търново. Той е сред  последните, напуснали сцената и сградата, борейки се с огнената стихия, за да спаси постройката, реквизита и присъстващите в храма на Мелпомена артисти и зрители.

Благодарение на таланта си и готовността „да се раздава на сцената  докрай” Константин Кисимов бързо се нарежда сред колосите, играли в театралния ни Олимп. В продължение на 43 години старостоличанинът извайва на неговата сцена десетки образи, считани от специалистите за вечни образци. Години наред публиката от сърце се смее, или плаче, гледайки невероятните му ту комични, ту изпълнени с трагизъм превъплъщения и в края на всяко представление неизменно го дарява с любовта си, изразена в продължителни аплаози.

С много патос и неповторима „кисимовска” техника той изгражда запомнящи се образи в постановките „Големанов” (1929 г.), „Топаз” (1929 г.),  „Боян Магесникът” ( 1930 г.), „”Хамлет” (1931 г.), „Хъшове” (1931 г.), „Свекърва” (1932 г.), „Боряна” (1932 г.), „Женитба” (1944 г.), „Училище за жени” (1947 г.), „Снаха” (1951 г.), „Езоп” ( 1956 г.), „И най-мъдрият си е малко прост” (1960 г.),  „Камък в блатото” (1960 г.), „Службогонци” (1965 г.) … Коронната му роля, която играе повече от тридесет години, е на Странджата от Вазовите хъшове, а през дългогодишния си творчески период  наизустява дори  и репликите на колегите си, за да им помага.

Не по-малки са и успехите му в областта на седмото изкуството – киното. От дебюта му през 1929 г. в един от най-представителните български неми филми „След пожара в Русия”(1929 г.), през „Грамада” (1936 г.), „Калин орелът” (1950 г.), „Героите на Шипка” (1955 г.), „Хитър Петър” (1960 г.) и още редица други кинотворби „израстват” впечатляващи роли.

Твърде често след столичния си театрален ангажимент Константин Кисимов бърза да свали живописните дрехи и оредялата жълта фризура на не по-малко живописния сър Андрей Егчик, или пък скромната униформа на училищния слуга бай Дончо и, облякъл костюма си (задължително черен), да тръгне към студентската аудитория, за да рецитира „Фауст”, или „Опълченците на Шипка”. Още нестихнали аплодисментите, той вече е готов да застане пред филмовата камера и, взел тояжката, да тръгне по калдъръмените  улици, превъплъщавайки се във Вазовия герой Колчо Слепеца от вечната българска класика „Под игото”.

Пословичен е стремежът на Константин Кисимов да „озари с великолепните си театрални и рецитаторски умения всички български градове и паланки, независимо от умората и напрегнатия си график”. С готовност той потегля от Народния театър към провинциалните сцени, към селските читалища и малките дървени войнишки естради, навсякъде очакван с вълнение и радост от многобройните си почитатели.

Негови съвременници си спомнят, че бележитият великотърновец с ентусиазъм рецитира пред войници, покачен на танк, пътува в каруца до гранични селища, до които асфалтираните пътища, та дори и електрическият ток все още не са се „промъкнали”, тъй като „Косьо е убеден, че хората, които бранят България, си заслужават усилията и несгодите при преходите” . При това за участията си пред войнишка и ученическа аудитория не взема хонорар. Достатъчни са му искрените аплодисменти и благодарността в погледите на присъстващите.

А в паузите, по време на пътуванията и в късните часове на нощта старостоличанинът заучава нови текстове, подготвя се за следващите си роли.

Гастролът му пред Въздушните войски на 16 август 1965 г. се оказва последен. На тая дата стрелките на часовника сочат около 14.00 часа следобед. Един автомобил пътува по шосето Балчик – Толбухин (Добрич). Съвсем обикновената, делнична случка продължава с една неизправна спирачка, трагична случайност с вдигане на капака, който закрива зрителното поле на шофьора, и с един ранен мъж на седалката – дребничък, с хлътнали бузи, безмълвно притискащ към челото си гвоздейче, намерено преди години на крепостта Царевец и безпроблемно изпълняващо до фаталната дата 16 август ролята на талисман. Около половин час след описаното събитие мъжът издъхва в Балчишката болница, а по (не)странен каприз на съдбата големият часовник в хола на софийския му дом на ул “Московска” 23  спира да отмерва времето в 14.30 часа. А на погребението, когато вместо траурния марш пускат по високоговорителите затрогващо-патетично изпълнение на “Опълченците на Шипка”, всички падат на колене.

Така завършва земният път на Константин Кисимов – „малкият-голям” актьор, покорил театралния ни Олимп и спечелил със своя талант признанието и обичта на не едно поколение българи. Оттам насетне следва безсмъртието, съхранено в звукозаписите и филмовите ленти, в спомените на приятели, колеги и близки.

ЛЮБОПИТНО И ИНТЕРЕСНО:

* И досега в Народния театър и сред жителите на Велико Търново се носят легенди за артистичното суеверие и чудатости на Константин Кисимов. Знайно е, че преди излизане на сцената, великотърновецът заобикаля някои стъпала, унесено и в същото време съсредоточено произнася заклинания, известни само нему, при излизане и връщане вкъщи следва строго определен маршрут, притежава множество амулети. Сутрин обича по свой си начин да поздравява слънцето, без да се притеснява от реакцията на околните…

* Независимо от своята известност и ангажираност, нито за миг видният болярин не прекъсва връзката с родния град. Той многократно го посещава, вълнува се от случващите се в него събития, с удоволствие се включва в местния театрален живот. Но и търновци му се отплащат с любов. Незабравима за старостоличани остава 1942 г., в чието начало по покана на читалище “Надежда” Народният театър гостува в града на Асеневци с постановката “Когато вятърът си играе” от Дж. Форцано. Главната роля в нея се изпълнява от Константин Кисимов. Публиката гледа с възхищение отличната игра на своя съгражданин. Всички са единодушни, че “техният Косьо е най-добрият от всички останали артисти”, ето защо след поднесените поздравления към участниците, председателят на театралния комитет при читалището отправя специална благодарност и пожелания към Константин Кисимов. От своя страна след представлението на среща с настоятелството големият артист препоръчва да се внесат повече технически подобрения на любимата му родна сцена, откъдето тръгва и неговият творчески път.

* Из спомените на Ри (Рина, Добринка) Петрова: “В няколко от пиесите, в които съм пяла, главни роли изпълняваше К. Кисимов. Изобретателен, находчив, оригинален, винаги нов, неповторим! И никога не маркираше при репетициите. Винаги играеше пълноценно, сякаш е на премиера… Една вечер влизах в театъра за тази пиеса (“И най-мъдрият си е малко прост” – б.а.). Пеехме църковните песнопения на странниците. На “пропуски” говореха, че представлението няма да се състои, защото н.а. Никола Попов (в ролята на Мамаев) бил болен. Нямаше дубльор. Никой, освен него, не беше репетирал. Но… след малко разбрах, че спектакъл ще има и в ролята на Мамаев излиза н. а. К. Кисимов… Гледах пиесата от портала. Кисимов не само че изпълни безпогрешно текста, но изигра героя тъй живописно, тъй нюансирано, като внесе нови отсенки в динамиката и настроенията, че всички занемяхме. Артистът Йордан Матев стоеше до мене. По едно време той каза: “Ей, голямо нещо е бай Косьо! Респектиращо изкуство! Мога само да се уча!Още няколко пъти, като го гледам, ще опитам и аз тая роля!… Мина известно време и една вечер, пак без репетиция, видяхме Кисимов като генерал Крутицки в същата пиеса. (З.а. Николай Узунов беше титуляр. Не знам защо отсъстваше.). И този образ големият майстор пресъздаде виртуозно, като извика овации и спонтанен смях в залата, и много възторг зад кулисите”.

Тодорка НЕДЕВА