Легендата на търновската естрада Комуто и на 74 години бие барабаните и живее от и за музиката

Музиканта Димитър Димитров – Комуто го знае цяло Търново, нищо че не са много хората, които могат да назоват пълното му име. Повече е познат с прякора си, наследен от баща му. Звучи като виц, но на един знаменит купон Иван Харалампиев обявил, че дава ректорска награда на този, който познае името и фамилията на Комуто и Фламбето. Барабанистът в легендарната вокално-инструментална група „Бисери” от 70-те и 80-те години на миналия век е звездата на търновската естрада, а изявите му като вокалист и саксофонист са радвали не едно и две поколения, и то далеч зад пределите на родината. „Сега се наслаждавам на спокойни старини, но е хубаво, че на тези години все още имам възможност да свиря и да упражнявам занаята. Това е много важно за мен”, казва Комуто, който от 22 години е част от бигбенда на Велико Търново.

Самоукият барабанист е роден на 24 април 1948 г. в Горна Оряховица. Нотист е, но само за ударните инструменти. Войниклъка си започва във Велико Търново като трудовак, докато го вземат в Ансамбъла на трудовите войски в София през 1966/1967 г. и си изкарва една хубава войнишка служба. Бил в групата на Паша Христова, Снежка Каламарова, Диди Господинова и още много известни навремето певци. Спомня си, че през 1984 г. с Богдана Карадочева и Стефан Димитров и с „Бисери” открили нощния бар в комплекс „Славяни”.

С ГРУПА „БИСЕРИ” Е БИЛ НАЙ-ЩАСТЛИВ

С 52 години музикантски стаж и свирене в не по-малко от стотина заведения общо, днес Комуто твърди, че най-щастлив се е чувствал в първата си група – „Бисери”. С нея изгрява славата му, а и бил млад, на 20 години. „Бисери” е създадена през 1968 г. от Атанас Материала от Горна Оряховица. Комуто измисля името на групата, кръщава я на сестра си Бистра. „От първоначалния състав всички са покойници, само аз съм жив и ще ти ги изредя: Митьо Пушката, Весо Котака, Стефан Тангото, Наско Материала, Тодор Явашев и аз, най-малкият”, започва историята си Комуто. „Страшен състав бяхме, най-модерният в окръга. С него много сме обикаляли. След като се разделихме, направихме „Бисери 2” през 1973 г. Тогава в състава влязоха бас китаристът Емил Попов, пианистът Лъчезар Панчев – Лъчо Доктора, Мишо Михайлов и сестра ми Бистра – певица. Това беше основното ядро на групата, което се запази до края – през 1991/1992 г., след което всеки си хвана пътя. А иначе през групата минаха отлични музиканти и певици: Силва, Зоя, Румен Петров – пловдивчанин и саксофонист, кръстник на Милчо Левиев, свирил в „Синьо-белите” на Емил Димитров, много известния пианист Весо Грабливата птица от Пловдив. Друг пианист, част от „Бисери”, беше Иван Обрешков от Горна Оряховица. Свирехме на „Слънчев бряг” и Марги Хранова дойде и го поиска за нейната група. Казах му „Бягай, Иване, сега ти се е отворил парашутът”. А сестра ми Бистра от години живее в Швейцария. Много добра певица. Беше в бигбенда на Иван Ноев в Пловдив, в „Студио В” на Вили Казасян. От ранга на Нели Рангелова и Снежка Каламарова. Ако не беше заминала, сигурно щеше да стане много известна”, връща спомените Комуто.

Група „Бисери” веднага набира популярност, извоюва си и втора солистична категория, която не се дава случайно. Още със сформирането си тръгва по чужбина – Югославия, Унгария, Италия, Холандия, Норвегия, двете Германии, като всичко минава през „Концертна дирекция”, която им прави и рекламата. А у нас освен по заведения и големите курорти ги пращали и на високо държавно ниво. „Свирили сме пред много делегации. Друго си е голям оркестър на живо, в плейбека няма живот. Истинското, естественото е най-хубавото нещо”, казва музикантът.

ПЪРВАТА ИЗЯВА НА ПЪРВИТЕ „БИСЕРИ” ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО Е В ХОТЕЛ „ЯНТРА”

Имало някакъв празник, Комуто не помни точно какъв. С новите костюми на райета приличали на американци. Били подготвили светлинно шоу, програма. През цялата си кариера сменили много костюми. Колегите на Комуто все се сърдели, че постоянно си поръчват нови, но особено в чужбина следели строго за външния вид. Веднъж при един от гастролите им в Германия чорбаджията видял, че единият от групата е с различни от другите чорапи и направил забележка. Но затова германците са прочути с дисциплината си. Даже не е толкова до дисциплината, казва Комуто, а просто трябва да си свършиш работата качествено. Тук, в Търново, ресторантите се карали кой да ги вземе. То тогава нямало и много, но са свирили и в трите прочути още от 70-те заведения – ресторантите в „Балкантурист”, „Етър”-а и Мотела. В „Янтра” свирили от 1971 г. до 1973 г. Програмата свършвала вечер в 11,30 часа и до 12 часа вече нямало никой в заведението. „Ама то в цяла България си беше така. Абе, хубаво беше. Много танцуваха хората. Много се веселяха, щастливи бяха и радостни. Сега заведенията се пълнят само в петък и събота”.

Освен че е барабанист, Комуто пее много хубаво. И солови песни пеел в групата. „То е задължително. Като няма кой да го изпее, го изпявам аз. И Емил, и Мишо, и аз пеехме. Но основно – певиците ни”.

КОМУТО Е ОТ ПЪРВИТЕ ЧАСТНИЦИ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Бил стоковед в ОКС-то и като дошла свободата, веднага сам поискал да го съкратят. През 1987/1988 г. изкарал курсове там за управител на ЗОХ (заведение за обществено хранене). Удостоверението не му послужило много, но човек трябвало да има готовност за всичко. Казва, че доста е научил там и това му е занаят N 2. През 1991 г. отваря малко кафе с 4 масички – Kamel, в наследствена къща на жена му на ул. „Тодор Балина”. „Като тръгна, чак се уплаших. Имам понятие, завършил съм за управител, за барман, вътре в чорбата съм. Но като взе да се пълни с народ, видях се в чудо. Хубаво кафе беше. 12 години го държах. Обаче после, като почнаха да никнат като гъбки, по-хубави и по-големи, почна да замира. И тогава свирех, но не толкова активно, защото в кафето много работа имаше. Данчо Капитана, като си дойдеше от чужбина, цяло лято при мене висеше.“

И така до 2002 г., когато го канят за барабанист в духовия оркестър, сега бигбенд на Велико Търново към Общината. Ударил кепенците на кафето и започнал. Все още е щатен музикант, макар „със затихващи функции”. Пенсионира се по болест през 1999 г. Има много приятели, които не го забравят и с които си спомня лудите млади години.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.