Обущарят Мечо е чест за занаята си, но сега хаби таланта си по китайските обувки

Велико Търново го знае като Мечо. Най-кадърният и колоритен обущар в старата столица носи този прякор от дете, галено от Мехмед. Почти няма търновец да не е опирал до него, за да му поправи обувките, често след „майстори”, които са си оставили ръцете. Отдавна си е изградил име в занаята и продължава да работи съвестно, пък и не взема скъпо. Особено на хубавите булки, защото макар и на години, очите му още шарят.

„И сега работа има, ама не е добре платена, защото обувките са евтини, колко да му вземеш на човек… Някои не могат и да се поправят, пък и не си заслужава, защото повечето са китайски боклуци“, подмята Мечо.

Мехмед Карабаджаков, каквото е официалното му име, е роден през 1953 г. във Велико Търново. Занаята научил, като чиракувал в ТПК „Трапезица”: „Сядаш срещу майстора, превит на два ката, а той ти казва какво ще правиш днес, утре и тъй нататък. Гледаш, слушаш и се учиш”, започва разказа си той.

Започнал в ТПК-то още 17-годишен, плащали му 18 лева ученически. Били три бригади. „Нямаше ли работа?!… Имаше едни големи каси, от пластмасовите, дето са за хляб, всички бяха пълни с обувки. Имахме две касиерки, които приемат поръчките, 6 майстори.” Майсторът, на когото попаднал – бай Йордан, бил много добър човек. „Беше и възпитан, другите бяха по-заядливи. Работата се увеличаваше, коленете ми изтръпваха да набивам с чука клечките в токовете. Там изкарах до казармата, трябваше да се ходи войник. Бригадирът на ателието Лечо, той ме изпрати, дори заплака тогава”, спомня си майсторът. Пратили го в Строителни войски, в големите казарми край София. Още не може да забрави мизерията, студа и глада тогава. „Сутрин ти дават един чай, дето и на чай не прилича. В помещенията – студ. С едни дрехи и за работа, и за ходене. Натоварват те на гладно – и на „Кремиковци”. Но и като войник, продължил със занаята, оправял чепиците на войниците. В Търново се върнал по случайност. Тъкмо правели вече Радиозавода в квартал „Чолаковци“ и командировали и него. Зевзек и тарикат, редовно си правел майтапи с другите войници. Като пренасяли греди за строежа, понеже е нисък, избирал да е все с високи момчета. Те носят, а той върви по средата с вдигната ръка, която едва докосвала гредата, и пъшкал, че му е тежко.

 

„КАКВАТО И ПРОФЕСИЯ ДА ХВАНЕШ, ТРЯБВА ОТВЪТРЕ ДА ТИ ИДВА ВСИЧКО. ДА ТИ ДОПАДА И ДА ТЕ ВЛЕЧЕ”

 

След войниклъка се върнал на работа в „Трапезица”, приели го с уважение. Започнал нов занаят – да прави чанти. „Така станах и чантаджия, и сараф, не съм само обущар. Всичко съм работил, знае ме целият град”, с гордост казва Мечо.

Богатата му трудова биография едва ли не следва историята на този отрасъл от леката промишленост във Велико Търново. От „Трапезица” се мести в сравнително новия Комбинат за услуги „Христо Камбуров”, познат като Дом на красотата. Мечо вече бил хванал занаята, пък и позахитрял. Преместили ги в ателие до Къщата с маймунката, а там – наредени златар, кафене, магазин…

 

ОТ МЕХМЕД – МИЛЕН

 

Зеленият му паспорт с циганското му име бил на 10 дена, редовно получен, когато и до него опряла вълната за смяна на имената в края на 80-те години. Привикали го в една стая, където се били събрали около дълга маса двайсетина души началници и партийни секретари. Разбрал той за какво става дума, но бил спокоен, защото паспортът му бил почти нов, издаден в разгара на акцията. Изправил се единият и му казал, че от него не се иска нищо, грамотен е и само трябва да подпише тука едни документи. Да си измисли име, а то пак ще го знаят като Мечо. Изчакал го Мечо да се изкаже и му показал редовния си паспорт, а реакцията била: „При мене този паспорт не върви”. След което го заплашили, че ако не се преименува, ще го уволнят и няма да му дадат трудовата книжка. „Гледай как те притискат отвсякъде…”, все още се вълнува обущарят. Отказал и наистина го уволнили. Минали двайсетина дена, разпитвал той, а се оказало, че то и в Горна Оряховица имало също Комбинат за услуги, и започнал там работа. Но не искал в колектив, а да е самостоятелен. За късмет, в квартал „Пролет” имало някакво голямо ново помещение за ателие. Директорът Вълков наредил да му го покажат и да го попитат с какво и как да бъде оборудвано. Така започнал Мечо в Горна Оряховица. Взел един „Некерман” и копира, чертае, фантазира… Направил чанти и на една ламперия закачил най-различни модели – малки, големи, шарени. Спокойствието му обаче траело само един месец, проблемът бил пак с имената. В крайна сметка станах от Мехмед – Милен. „Но всички пак си ми викаха Мечо.”

Далеч не толкова вълнуващ е животът му след демокрацията, когато се захваща с частен бизнес, макар че точно в тези години го научават и тези, които не са знаели за него. Доста години държи едно малко ателие на партерен етаж до ОББ. Там останал без очи, защото било тъмно и стоял прав, прозорчето било високо и не можел да вижда нищо. Разработил ателието, но хазаите много вдигнали наема и той напуснал. Сега, всъщност от години, държи помещение на Кооперативния пазар. „Доволен съм, защото хората лесно ме намират и работа има, но не е като едно време. Сега, да ти кажа, правя от нищо нещо. Пък и хората, майсторите де, с които съм работил, вече ги няма. В последно време не един и двама се хванаха със занаята, но всеки трябва да се спасява някак“, коментира обущарят.

 

ЗАНАЯТЪТ ОБУЩАР НЯМА ДА ИЗЧЕЗНЕ

 

„Не може за най-малката повреда и да си хвърлиш обувките. И в Германия не го правят. Там скъпотията е голяма, знам от сина ми Шенол, който прави в цех медицински обувки.“

Мечо се е отказал да прави свои модели, защото „на хората не им пасва” цената. Не вижда смисъл. Ще иска да го направи да е хубаво, с качествени материали, пък то ще излезе скъпо. Клиентите продължават да идват при него, защото знаят, че ще им направи обувките добре. Пък и той е свикнал да е сред хора. Казва, че остане ли само вкъщи, ще се разболее.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.