Писателката и илюстраторка на приказки Емилия Гайтанджиева от Дебелец вярва в тях, защото ни карат да мечтаем

Жената с музикален талант прави и кукли и упорито учи унгарски и френски

 

Хората трябва да четат приказки, защото те ни карат да мечтаем. В това е убедена Емилия Гайтанджиева от Дебелец, която вече е написала 61 приказки и наскоро софийско издателство отпечата първата й детска книжка „Как цветните феи…” с нейни илюстрации. Там името й го няма, защото публикува под псевдонима Емика Марен. Потопена в приказното царство, без да бяга от реалността, тя предпочита този жанр, защото приказките разказват за чистотата, за светлината, за това, че трябва да бъдем смели и да вярваме в себе си. От една година и рисува, но всъщност талантите й и нещата, които твори и с които се занимава, като че ли нямат край.

Куклите на Емилия.

Според нея поколението след 90-а година, израсло без приказки, има голям проблем, защото се интересува по-малко от четене като цяло, а повече се е насочило към другите комуникации, осъществяващи бързи връзки. Не че Емилия ги отрича, също ползва редовно Фейсбук и интернет, особено за справки, но именно приказката за нея е вечна и с удоволствие чете на тримата си внуци. Освен това вече ги е превърнала в свои герои и е посветила на всяко от момчетата приказна история още след раждането им.

„Приятели са ме питали защо не пиша нещо, което се търси, но смятам, че то е с къс срок на живот. В голямата си част съвременната ни литература е свързана с някакви битовизми и неразрешени в момента проблеми, които ще отшумят. Това, на което аз съм се посветила, вярно, че е встрани от пътя, но то винаги ще остане, защото приказката минава през времето. Такава, каквато я знаем от времето на Шехерезада и на Елин Пелин и е в душата и в сърцето ми”, споделя писателката с много интереси и занимания.

Емилия Гайтанджиева е на 55 години, почти на 56, зодия Козирог и е родена по Коледа. Първата й голяма любов е музиката, с която се занимава от малка. Завършила е Музикалното училище „Проф. Веселин Стоянов” в Русе с флейта. „Когато започнах да свиря, тогава открих, че има магия в този свят. Всъщност магията започна с „Пипи Дългото чорапче”, която прочетох още петгодишна и ме заплени напълно. А флейтата открих случайно. В парк „Марно поле” имаше някакъв концерт, моите родители искаха да ме запишат в детската школа и тогава аз казах, че ще свиря на това, което блести. Паралелно с музиката вървяха и приказките, четях много, аз почти живеех в библиотеките. За мен този жанр е доста подценен. От това, което виждам по книжарниците, малко са хората днес, които ги пишат. А приказката под формата на притча е разказване на живота с поука и достига до читателя с едно вълшебство”, споделя авторката.

Освен че пише увлекателно, Емилия умее и добре да рисува.

Приказките й помагат да съхрани ценностната си система, в която има нещо от кодекса на самураите, където достойнството е най-важното нещо. Както и честността, почтеността. За своите истории се вдъхновява от много неща, защото смята себе си за широко скроен човек.

От година Емилия Гайтанджиева е без работа и признава, че се намира в много сложен период от живота си. Доскоро част от театъра, тя смята, че там явно много са се разместили пластовете и тя някак не успяла да се впише в новите условия. В един момент преливат бреговете, реката се плисва, а на човек му писва, е краткият й коментар. Сега използва всяко свободно време за своите си неща. „Работя под пара, макар че не ми плащат”, казва тя с усмивка. Рисува, преписва на компютъра написаното от нея, за да е готово за печат.

Емилия Гайтанджиева с първата си издадена книга „Как цветните феи…” с нейни илюстрации.

И продължава да учи, предимно езици. „Колкото напредвам с годините, толкова повече чувствам потребност от това. Учих малко словашки заради сина ми, който живее в Словакия, но тъй като е по-лесен, покрай него реших да се хвана и с унгарския, а и бях си обещала, че ще го уча някой ден. Преди това беше италианският и доста напреднах. А френски език уча всеки ден, защото е много труден. И приказният ми свят битува къде ли не – в Скандинавието, Тунис и други арабски страни, в Америка и много из Европа”, продължава разказа си писателката. Не е забравила да включи в тях и родния Дебелец, където преминава личният й живот. Но посланието, което иска да остави, е, че приказките са живи и носят вяра, особено в моменти, когато хората се чудят за какво да се хванат, за да устоят. И да могат да кажат, че животът има смисъл.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.