Постът е време човекът не просто да ограничи някои храни, а да се смири и наблегне върху отношенията си с Бога и с хората

– Кои са въпросите, които най-често Ви задават енориашите и на които търсите отговор във Вашата нова книга?

– Темите, които засягам в книгата, са от живия живот, такива, за които ни питат вярващите. През последните две-три години заради пандемията и немалкото смъртни случаи страхът и несигурността завладяваха все повече хората. И на тях се противопоставя вярата. Тя е благодатна сила за човека, която му дава възможност да не се огъва пред изпитанията и да вижда в друга перспектива земния си живот. Християнството не третира живота само тук, а и отвъд. И това е друга тема, която живо интересува хората – за прераждането и възкресението. Смъртта няма как да не занимава човешкото въображение. Освен че ежедневно се срещаме с нея, сме наясно, че това ни предстои. Човешкият разум не иска да възприеме, че с този живот всичко свършва и търси обяснения. Може би затова е толкова модерно влиянието на прераждането. Християнството обаче никога не е говорило за прераждане, а за възкресение и че има живот след смъртта, че душата е безсмъртна. Има възкресение и справедлив божи съд за всеки човек.

– Обеднява ли духовно съвременният човек?

– Не мога да наложа обща щампа на обществото, но виждам какви са процесите. Лесно загърбваме духовното, погледът е по-обърнат към материалните неща. Живеем тук и сега, искаме щедро да вземаме от удоволствията, но нека да не забравяме, че Христос казва, че не можем да служим на двама господари. Трудно става съчетаването между духовното и материалното. Ако имаме духовното богатство, което е преди всичко нашата вяра, ще можем да подчиним материалното. Да, на този свят всички сме материални и имаме нужда от различни блага, но въпросът е да не залитаме в желанието си да имаме всичко и винаги най-новото. Трябва да правим така своя избор, че да не изместим Бога и да станем роби на материалното.

–  Може ли да се съчетае християнството със съвременните технологии?

–  Всички виждаме, че общуването се премести в интернет пространството. Не можем да се противопоставим на технологиите, от тях има много ползи. Но трябва да намерим границата и да не влезем в сферата на зависимостите. Да си зависим от социалните мрежи, от електронните игри, вече не е рядкост, особено при младите хора и децата. Имаме немалко случаи в църквата родители да идват да беседват с нас, да водят и децата си. Търсят ни за молитва, за разговор, защото виждат, че детето им вече не е в реалността, а в друго пространство.

– И успявате ли да помогнете?

– Бог е този, който помага. Ние търсим молитвата и разговора. В книгата засягам и лайк (like) манията, този стремеж да се качват онлайн непрекъснато разни неща и да се следи колко са харесванията. Развалят се приятелства заради липса на реакция. Това също е зависимост, защото съзнанието се насочва в друга посока – на егото, суетата, гордостта, които духовно обременяват човека и му пречат да се чувства добре. Приятелството, погледнато през очите на християнската вяра, е едно от най-ценните духовни богатства. И въпросът е къде са истинските приятели – в мрежата или в реалния живот и по какви критерии ги подбираме.

Смятам, че книгата до голяма степен е насочена към младите хора. Там повдигам и темата за външната и вътрешната красота. Особено при жените има бум да използват всички съвременни средства, за да стават все по-красиви. Това пак е залитане към крайност и ощетява човека, вкарва го в нишата на суетата, на желанието да се налага над другите. Човек трябва да изгражда вътрешна красота, която е непреходна. Не отхвърляме тези средства за физическо разхубавяване, но трябва да има умереност. Човек трябва да намери как да спре навреме, за да не се подхлъзне.

– В книгата си засягате и темата за политиката. Има ли тя изобщо връзка с християнството?

– Първо, нека ясно да кажа, че църквата не бива да се меси в политиката и обратното. В миналото виждаме такива влияния и колко лоши плодове е давало това. Енориаши са ми задавали въпроса защо, след като християните трябва да мислим за спасението на душата си, е нужно да се занимаваме със злободневните теми? Ние живеем в този свят и от нас се иска отговорност. Не може християнин да се оправдае с вярата и да отказва да гласува. Не, той има своята отговорност и трябва да търси тези личности, които са най-близо до правдата, до истината, до духовното, до вярата и така да прави своя избор. Не може да казваме, че всички политици са маскари, да ги слагаме под общ знаменател. В крайна сметка политиката е част от нашия живот и няма как да бягаме и да се крием от нея.

Друга тема, която вълнува много хора, е защо боледуваме. Няма гаранции, че ако си добър човек, няма да боледуваш. Да, медицината напредва, но не може да лекува всички болести. Защото живеем в свят, в който грехът, отдалечаването на човека от Бога, влияе на всички нас.

– Значи Бог не иска човекът да се научи да лекува рак?

– О, не. Не казвам това. Бог има промисъл за всеки от нас, той не гледа в рамките на този земен живот, има вечност, и той устройва живота така, че човекът да има възможност да спаси душата си. При страдания човекът си прави равносметка. Ние сме свикнали да живеем нормално, да вземаме това, което искаме, но в момента, когато изпаднем в затруднено положение, се сещаме да погледнем нагоре, осмисляме и променяме живота си. Много често болестите и нещастията ни се дават точно за наша промяна. Това не е наказание. Това, както казва един духовник, е целувката на Бога. Но това го осъзнаваме по-късно, когато вече сме се променили. Ако се стремим да изпълняваме Божията воля, да живеем както Той иска от нас, да го следваме, със сигурност в нашия живот ще имаме светлина, която ще ни помага да преминаваме през всички трудности.

–  Предстоят постите преди Рождество. Какво бихте искали да кажете на българите преди тяхното начало?

–  Постът е време, в което можем да надникнем дълбоко в своите души. Да видим какво се случва със самите нас – къде имаме неизправности като взаимоотношения с другите и да наблегнем върху това. Това не е време просто да се ограничим от различни хранителни продукти, а да наблегнем върху отношенията си с Бога и с човека. Да се смирим, да поискаме прошка, да изправим своя живот и да положим грижа и усилия да променяме недостатъците си в качества, в добродетели.

– Това ли е най-трудното – да дадеш прошка, не да поискаш, а да дадеш?

– Да, това е едно от най-трудните неща, но не е невъзможно. Когато човек има любов към Бога, няма как да не прощава. Когато е почувствал Божията прошка, няма как да не я даде. Постът е време за посещения на богослуженията, човек да се подготви за тайнствата, в които ще участва. Но не формално, защото така се очаква, а за да извърви тоя път, да надникне в себе си, да се промени.

Вярно е, че не е много характерно за човека да обича да наднича в себе си. За съжаление сме склонни да търсим греховете на околните и да ги обвиняваме, да ги съдим строго, забравяйки думите на Христос „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Ако можем да помогнем на някого, да го направим, да го насърчим. Ако съдим и отхвърляме, не сме полезни не просто на другия, а и на себе си. Когато се помолим за някого и поискаме прошка от Бога, това е духовна милостиня за него. С осъждането няма как да помръднем и като общество. Хората трябва да спрем да търсим разделението. Трябва да вземем от християнството и да го приложим в обществения живот – повече смирение, трудолюбие, уважение и любов, без завист, озлобление, осъждане. За жалост последните 30 години за нашето общество показват разруха, а не градивност  в духовно отношение.

– Започва ли българинът да се обръща към Бога или са верни твърденията, че народът ни е атеистично настроен?

– Не мога да кажа, че българският народ е невярващ. Напротив, в последно време и млади хора, и семейства извървяха пътя към църквата. Но за съжаление се вижда и вярата, която граничи със суеверието. Има хора, които просто спазват традициите – да запалят свещ, да направят, когато трябва козунаци, яйца да боядисат, на Цветница да вземат върбичка, на Рождество да подредят правилно трапезата. Това не е самата вяра. Ние трябва да я живеем, да се стремим да живеем духовно. И това го осъзнават все повече хора, казвам го като свещеник. За съжаление за подрастващите е най-тежко. Самите семейства не предават вярата, а традициите. Децата растат без вяра и това е тревожно, защото много лесно ги поглъща светът, прави ги неподготвени за истинския живот.