На Коледа колим прасето

ДА ЗАКОЛИШ ПРАСЕ ЗА КОЛЕДА С ВСИЧКИТЕ МУ ТАБИЕТИ, И ДО ДНЕС СИ ОСТАВА ЕДНО ОТ НАЙ-НЕЗАБРАВИМИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ и отличава българския празник от всички чуждоземски обичаи, които ни заливат в последните години. Какво ли не се изприказва за тази традиция, че било езичество, нарушавало правата на животните и какви ли не още евроатлантически щуротии. Тръпката обаче е истинска, емоциите са несравними и който го е преживял, продължава да разказва, защото забавните истории нямат край. То прасета много не останаха, но все в някоя и друга кочина квичи животинка, определена да облажи трапезата след дългите пости.

Всъщност трескавата подготовка започва отдалеч, защото покрай веселието и работата е много. Най-трудното е в почивния за всички ден да се осигурят помагачите, готови на първо време да катурнат прасето и здраво да държат четирите му крака, докато баш касапинът си свърши работата. Мераклии в крайна сметка винаги се намират, кой ще бяга от хапване на готова трапеза…

И ТАКА, НАЙ-СЕТНЕ ГОЛЕМИЯТ ДЕН Е НАСТЪПИЛ. ОТ РАННА УТРИН ОГЪНЯТ Е ЗАПАЛЕН И ВОДАТА В КАЗАНА ПОСТЕПЕННО ЗАВИРА. Приготвени са въжетата, ченгелът, чергите, с които да се увие прасето, горелките за пърлене, скарата, а на близко разстояние, за да са под ръка, са наредени измитите тави за месото. Пристигат първите от групата, още сънени, и докато се изчаква да се съберат всички, на по една цигара се прави оглед и разбор на бъдещите действия. Най-вече кой къде ще застане, за да не си пречат. Борбата с прасето никога не е лесна, важно е да не се подплаши, защото изтърват ли го, започва такова надбягване из двора, че не е ясно кой ще се умори пръв. В началото с внимателни стъпки мъжете пристъпват към животното, но то бързо се усеща и започва да тича из кочината, колкото да направи работата по-трудна. След много подвиквания, събудили и последния поспаланко в махалата, прасето най-сетне е омаломощено, а главният колач си влиза в ролята. Запъхтени, мъжете го извличат на тарабите, покриват го с черги и бързо наливат върху тях вряла вода, за да омекне четината. Най-сетне всички могат за кратко да си отдъхнат, защото следва същинската работа. Вече провесено на чатала, пърленето не е трудоемко, но достатъчно продължително и досадно. Затова пък апетитна миризма се разнася из цялата махала и по нея се разбира от коя къща е късметлията.

Един от сюблимните и тържествени моменти е поднасянето на греяната ракия, приготвена от стопанката. Задължително се изважда и чиния с туршия, пък ако има и кисел пипер, още по-добре. За тази ракия си има точно време и то е, когато колачът започва да разрязва закланото животно. Естествено, това е и повод за първата за деня наздравица.

След лентите сланина, които ще се осоляват, първото месо е за кавърмата и кебапа и веднага се дава на домакинята, която се втурва да готви. После се отделят рибицата, месото за бахура и т. н. Стигне ли се до бутовете, има ли дебел сняг, колачът ги мята тържествено в дебелата пряспа за гордост на стопанина, успял с много труд и харчове да отгледа прасето. И за радост на цялата фамилия, разбира се. Всички бързат да опитат и от току-що опърлената и крехка кожичка.

Идва най-сетне ред и на скарата. Обикновено тя се поверява на определен човек в компанията с дълъг опит в подобни начинания. Количеството на мръвките също трябва добре да се премери – хем да утоли апетита за прясно изпечено месо, хем да има място в стомаха за дългия и обилен обяд, когато вече прасето е прибрано, сланината за топене на мас е нарязана и всички са готови за трапезата. Това не пречи всеки да дава акъл на отговорника за скарата, важното е, че покрай нея се събират всички с благословията догодина да повторят.

Покрай мезето, естествено, се изкарва и виното. Омазнената отвън кана с резенче лимон вътре се завърта от ръка на ръка, наздравиците се редят една след друга, очите светват и най-сетне настъпва времето за веселие. И няма как да е друго, та нали работата е наполовина свършена. Всъщност от опит знам, че да се оправи напълно едно прасе, да се стопи маста и се измие и прибере всичко, минават три дни. Но пък усилията си заслужават. В късния следобед, доволно хапнали и пийнали на богатата трапеза, компанията се разотива, всеки отнесъл към дома си парче прясно месо, както повелява традицията.

Най-онеправдани са набедените за странични помагачи. Всеки им подвиква да подадат едно или друго, търчат цял ден, а трудът им никой не забелязва. Но без такива хора не може.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. личен архив