Навършват се 125 години от смъртта на революционера Христо Иванов – Големия

Съратникът на Левски умира в нищета, немотия и забрава

„…Това лице още от 62-ра година и досега… занимавал се е и в народните работи… и тия му работи го препоръчват за верен, решителен и постоянен…“

Из пълномощното, дадено на Христо Иванов – Големия от Левски

На 29 януари 2023 г. се навършват 125 години от смъртта на Христо Иванов – Големия – един от най-верните съратници на Васил Левски, чиято невероятна житейска и революционна съдба се преплита с тази на Г. Раковски, А. Кънчев, П. Хитов, Ст. Караджа, М. Преображенски, Ст. Стамболов и др.

Христо Иванов – Големия е роден в с. Къкрина, Ловешко, през 1838 г. Неспокойният му и приключенски дух го карат да напусне родния дом и през 1860 г. той заминава за Белград. Там Христо Иванов се среща с Георги Раковски, с войводите Филип Тотю, Ильо Марков, Иван Кулин, с интелектуалците Васил Друмев и Иван Касабов, което променя завинаги мирогледа му и той посвещава голяма част от живота си на борбата за освобождение на отечеството.

Христо Иванов свързва живота си с Васил Левски още през 1862 година в Белград. Те са заедно в Първата, а по-късно и във Втората българска легия и така до онзи мразовит февруарски ден на 1873 година животът на Големия е неразривно преплетен с живота на Апостола. Близкото приятелство между тях прераства в обща дейност за свободата но България. През 1869 г. Левски му заръчва „…по-добре е да се установиш в Търново, защото там нямаме человек никакъв в него град да работи“.

Големия участва дейно в основаването на Търновския частен революционен комитет. По нареждане на Левски поема изграждането на Тайната полиция и Тайната поща, като неуморно организира тяхната мрежа и дейност.

През 1870 година при едно от посещенията на Левски в Търново Христо Иванов му представя Стефан

Стамболов и Филип Симидов. Срещата им е описана много вълнуващо от Ф. Симидов: „Влязохме в стаята и видях Апостола за първи път. Той ни изгледа и каза: „Вие, както ми разказа моя верен другар Христо, сте ученици „оглашени“ (на които се дават задачи без разяснения)… на нищо да не се пристрастявате в живота си освен на вода и хляб. Помнете това добре!…, че много наши другари попаднаха в турски ръце… поради слабата им воля!“. „Нея вечер се извърши моето и това на Стефана „покръстване“ в бунтовното дело с тържествена клетва. Тъй силно повлия на духа ни оназ клетва страшна, която извърши над нас Апостола в оная нощ и в оная скромна стая. Неговият поглед, втренчен в нас, претопи душите ни. Той извършваше обряда с тържественост, съсредоточеност и тяжест, образът му се промени съвсем друг“.

Когато Апостола е заловен в Къкрина заедно с Н. Цветков и Хр. Цонев, Левски им казва: „…дано не се фани бати ви Христо, той пак ще поднови комитета, той знае почти всички тайни хора“.

И наистина след залавянето на Левски Големия не загубва вяра и продължава започнатото. „Никога няма да се оставим и ще се трудим доде е топла и най-малката капка кръв в жилите ни напред, додето не се ловим и додето не мрем, нищо не става“, пише Хр. Иванов до П. Хитов.

Войвода на Троянската чета през Априлското въстание 1876 г. и войвода на чета през Руско-турската война 1877-78 г. След преминаването на Руската армия през Дунава Големия организира чета и заедно с русите участва в превземането на Ловеч. По време на Сръбско-българската война 1885 г. старият вече войвода се включва в организирането на доброволческа чета.

След Освобождението Христо Иванов се връща към стария си занаят – книговезството. С достойнство на поборник не търси облаги. „Ще рекат хората: гладник, ламти за служба, защото не може да спечели пукната пара.“

Летописците на Българското възраждане Захари Стоянов и Стоян Заимов се обръщат към него за сведения с почтителното „войводо“, защото той е един от малцината останали живи поборници, запознати с началото на организираната борба. Христо Иванов прави поправки на записките им в полетата на книгите им.

Към края на живота си Големия написва своите „Спомени“. Това е тетрадка с 224 страници, грижливо написани с поправки и

обяснителни бележки. Предадени са за съхранение в НБ „Св. св. Кирил и Методий“ от внука му Борис Вителов. Вероятно войводата е съзнавал, че така ще запази за поколенията истината за онова бурно време.

Последните години от живота на Христо Иванов са най-трудните. Болен, със заседнал куршум в крака, той трудно работи и издържа голямото си семейство.

Умира във В. Търново на 60-годишна възраст, в немотия и забрава. Както пише М. Маринов в книгата „Христо Иванов-Големия. Личност и дело“ – „Този, който е положил костите си в пантеона на свободата, рано или късно става обект на преклонение, а оцелелите някак поколенията сякаш „упрекват“, че са останали живи и са ги лишили от още един герой. И понеже Христо Иванов е именно един от тях, то и той остава в сянката на историята!“.