Култура

170 години от рождението на академик Стефан Бобчев, който пророчески твърди: „Спасението е в самите нас, то е в задружните сили на народа“

Книжовник, енциклопедист, учен, университетски преподавател, юрист, общественик, държавник, политик, писател, литератор, художествен критик, фолклорист, етнограф, историограф, краевед, преводач, журналист, редактор на десетки вестници и списания, социолог, адвокат, нумизмат, родолюбец. Личност като проф. Стефан Бобчев, признат за един от строителите на съвременна България, с огромен принос за развитието на висшето образование, науката и културата, се ражда веднъж на сто години. „Рядко може да се посочи по-голямо трудолюбие, по-голяма продуктивност, по-голяма преданост в служба на народа“, казва за него тогавашният министър на просвещението по време на честването през 1921 г. на 50-годишната му книжовна и обществена дейност.

Елена е градът, в който преди 170 години на 2 февруари, се ражда проф. Стефан Бобчев. Родителите му Сава Бобчев и Койка Момчилова са от известни еленски родове, за които книгите и образованието на децата са най-важните ценности. На тези гени и на трудолюбието синът дължи успеха и блясъка на своята дългогодишна и ползотворна кариера. Шестгодишен той тръгва на училище, а след завършване на четвърти клас в еленската Даскалоливница е поканен да стане помощник на учителя си Никифор Попконстантинов, при когото изучава френски, гръцки и руски език. Едва 13-годишен, редактира и разпространява сред съучениците си в. „Утро“ – най-дълго излизащия ръкописен вестник преди Освобождението.

Стефан Бобчев с дъщеря си Кося и съпругата Екатерина (от дясно наляво).

През есента на 1868 г. заминава за Цариград да следва медицина във Военно-медицинското училище. Тук става член на българското читалище и печатарското дружество, сътрудничи  на вестници и списания, отпечатва около 150 статии на най-разностранни теми – от развитието на българския език до църковния и македонския въпрос. На 18 години е избран за председател на македонската дружина при българското читалище и заедно със свои съученици на лични разноски посещава югозападните български земи. За цариградския му период Иван Вазов пише: „Макар следващ по медицината, той се гмуркаше във вълните на обществения живот, изглеждаше, че призванието му е да бъде книжовник, политик, обществен деятел, вместо лекар. Той се радваше вече на значително обаяние в средата на цариградската ни интелигенция. Остроумен, речовит, честолюбив, той се бе наложил на вниманието. Той беше вече една сила“.

Заради негови нелегални издания е съден и принуден да емигрира в Одеса. Завръща се в България и избира Пловдив, тъй като, както пише той: „Румелия имаше надежда, че работите ще вървят по-инак“. Тук щастливо се жени за еленчанката Екатерина Теодорова, от чието рождение се навършват 160 години. Тя е сестра на Теодор Теодоров, който по-късно става министър-председател на България.

През есента на 1899 г. Стефан Бобчев се установява в София и се отдава на активна университетска и обществена дейност. От вниманието му не убягва незавидното стопанско-икономическо състояние на страната. „Спасението, пише той, е в самите нас, то е в задружните сили на народа… и никой не може да ни помогне, ако ний не се заловим с общи сили да си помогнем един другиму“ и препоръчва да се създадат сдружения на стопанско-икономическа основа, които да измъкнат държавата от упадъка и да съживят икономиката.

Неговата търсеща мисъл не престава да го движи по България и света през целия му живот – председател на Върховния административен съд, многократно избиран за народен представител, министър на просвещението, по времето на когото се приема първият закон на БАН, пълномощен министър в Санкт Петербург. Бобчев е подпредседател на Юридическото дружество, основател и дългогодишен председател на Дружеството на българските публицисти и писатели, председател на Славянското дружество в България. От 1926 г. до 1937 г. е председател на Еленското просветителско дружество и е обявен за почетен гражданин на родния си град, а от 1935 г. е почетен председател на Еленското културно-просветно дружество в София.

През целия си живот този титан на словото сътворява повече от 4000 публицистични и научни статии и книги, а архивният му фонд, запазен в Народната библиотека, съдържа над 8600 документа. Стотици редове от това книжовно богатство сякаш са писани днес: „Ние, българите, сме големи майстори и изобретатели, когато се касае да обвиним дори в предателство деятели, които не са от нашия лагер, които не са от нашата партия, които не ни харесват. Ами малко ли обвинения в предателство, в подкупност, във всевъзможни други прегрешения и даже престъпления се сипят от един политически деец у нас в други“.

Проф. Бобчев умира на 8 септември 1940 г. в София. През последните пет години е напълно сляп, но намира сили да продължи духовния си живот и до края да остане предан на своето верую: „Вярваме в звездата на България! Който иска да му спори работата, който желае да се радва на добри плодове от деятелността си, който ламти за истински успех, трябва преди всичко да вярва в своето дело, а щом вярва в него, той ще го обикне, както обича и трябва да обича Отечеството!“.

Мария СИМЕОНОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *