Златарица – градът на златото и на хората със златни сърца

Кратки исторически сведения

По пътя от Велико Търново към Еленския Балкан, на двата бряга на Златаришка река, между хълмовете на Предбалкана в живописна местност е разположен град Златарица. Интересен и будещ любопитството факт е, че според запазените най-ранни сведения на територията на днешното землище е съществувало селище още от ІІІ–ІІ в.пр.н.е., обитавано от тракийското племе кробизи. В близост до реките Бързица, Веселина, Каменица и Стара река – притоци на емблематичната Янтра, праобитателите на района са оставили богата материална култура. След покоряването на кробизите от римляните и разделянето на Римската империя през 395 г. тези земи останали във Византия. Селището добива особена важност при Юстиниан І Велики и Анастасий – византийски императори, които изграждат три укрепителни пояса от крепости и гарнизони срещу набезите на варварите от север. Като част от втория укрепителен пояс в северните склонове на Стара планина при днешна Златарица се намирал град Ставрос, или Ставрак, следи от който има и досега. За него пишат много и различни автори – специалисти, историци и краеведи.

Съвсем не е за пренебрегване и фактът, че в дебрите на балканската част на общината, в Средноселския район, се намира и долината, известна като лятната резиденция на търновските царе.

Златарица се споменава в турски документи още през XIV век. Името на града е обвързано с редица легенди.

През годините ще го срещнем като споменатия вече Ставрос, или Ставрак – на гръцки кръст – кръстовище, вероятно защото по тези земи в древността са се кръстосвали важни пътища – Via Vita – път, свързващ крепостните градове гарнизони. Златар и Златариче също са част от битуването на наименованието през вековете.

Най-популярната версия за произхода на името, което носи селището сега, е свързана с годините на османското владичество. Някога населението на малкото балканско селище промивало златоносен пясък. Разказва се, че този занаят бил усвоен от рударите, които се установили в района след жестокото потушаване на Чипровското въстание през 1688 година. Доходно било, дълги години с това се препитавали хората, а и така плащали данъците си на империята. Пък и сравнително лесно било – реката минавала през селището. И постепенно от думите „злато“ и „златар“ започнали да наричат селцето Златарица. И съвсем не на последно място в пътеписи от XVIII век чужди пътешественици определили златарчани като „хора със златни сърца”.

Времето на османското владичество е пълно с превратности както за целия български народ, така и за жителите на Златарица.

В съхранените документи от XV – XIX век прави впечатление наличието на голям брой мъже, освободени от данък и имащи право да носят оръжие с цел охрана и защита от разбойници и грабители на старопланинските проходи към Елена и Беброво. Факт е, че местните жители са и едни от най-активните по време на Търновските въстания през 1598 и 1686 година. Тук намират подслон и подкрепа част от бежанците от Чипровското въстание, които по-късно станали основатели на прочутия златаришки възрожденски род Радославови.

През 1628 година златаришките първенци приготвили всичко за строеж на църква, която можела да се изгради само с разрешение на султана.

Върху основата на разрушен параклис златарчани построили по-голяма от султанското разпореждане църква, която била осветена през 1634 година.

По-късно храмът бил разрушен, но през 1884 – 1885 година на мястото му била построена новата църква „Св. Николай Мирликийски – Чудотворец”. Тя е дело на уста Георги Колев – ученик на Колю Фичето, и е уникална както със своя архитектурен стил, така и със стенописите и иконите си. Осветена е на 17 март 1885 година.

Началото на възрожденското образователно дело в Златарица е поставено в далечната 1812 година.

Според Христо Тодоров на два пъти било откривано килийно училище. Първият учител бил даскалчето Калчо от село Кованлъка (днес Пчелище, Великотърновско). А през 1837 година даскал Петко Николов (по майка Бойкин) от Елена настоявал да се построи нова килия за училище в църковния двор.

Той и Пенчо Вакъвчиев били радетели за изграждане на класно училище. Сградата му била построена само за няколко месеца и на 28 октомври 1860 година школото отворило врати за радост на любознателните ученици и на техните ентусиазирани родители. Първият учител в него бил Радко Радославов, който пренесъл опита от прочутата Еленска даскалоливница. Малцина знаят престижния факт, че поради доброто преподаване за сравнително кратък период класното училище в Златарица подготвило кадри, които се нареждат сред най-видните възрожденци на отечеството. Затова и неслучайно местното школо е известно като Малката даскалоливница, а Златарица става едно от 17-те селища от Търновския край, което има модерно за времето си училище.

Основаното на 24 февруари 1885 година читалище „Развитие” е изконен носител на българския дух и култура, изразител на устрема на златарчани към просвета и на надеждите им за духовен подем.

Първоначално то се помещавало в сградата на старата община, следват къщите на Петко Сираков и Цани Вакъвчиев, старата училищна постройка. През 1927 година местният културен институт вече се намира в собствена нова сграда, която е окончателно завършена през 1937 година.

В първите години от основаването на „Развитие” театралните представления били най-съществената читалищна проява. Създадените хорове, музикалното дружество и библиотеката обогатявали културния живот на златарчани. Провежданите през годините литературни вечери, забави, събрания, кинопрожекции и други прояви се очаквали с интерес от населението.

Добрите читалищни традиции са съхранени, обновени и разнообразени и в наши дни „Развитие – 1885” продължава да е един от културните стожери в Златарица.

Селището дарява на България личности, които с дейността си през годините записват златни страници в развитието на обществено-политическото, икономическото, военното, образователното, културно-просветното дело у нас.

Невъзможно е тук да бъдат представени всички доблестни личности, без които животът в Златарица, България, а и в други държави не би бил това, което е в наши дни.

Достатъчно е да  си припомним за Никола Попвасильов Златарски (1823 – 1875 г.), един от най-изтъкнатите възрожденски учители от национален мащаб, културно-просветен деец, борец за църковна независимост, секретар на Търновската община, баща на Александър Златарски, проф. Георги Златарски, проф. Васил Златарски и ген. Стефан Златарски. Те са родени в старата българска столица, но не прекъсват връзката си с родното селище на родителя си. Самият Никола Златарски с нескрита гордост и задоволство отбелязва, че наследниците му “ревниво учат, миналото почитат, достойни човеци ще станат, всичко, що е годно и полезно за България, ще направят, защото са златарчане, а още повече – търновчане”.

Думите на даскала са пророчески. Александър Златарски става уважаван финансист и е сред основателите на Сметната палата. Проф. Георги Златарски (1854 – 1909 г.) е известен като пръв геолог в Югоизточна Европа, основоположник на минно-геоложкото дело, а по-късно и наука в България, както и автор на първата геоложка карта у нас. Благодарение на научните си разработки и на личните си срещи с геолози от цяла Европа, той получава световно признание. Проф. Георги Златарски е единственият българин, включен в международно издание, което през 1901 година публикува портретите, биографиите и списък с научните трудове на 60-те най-видни представители от всички области на науката по това време. А ген. Стефан Николов Златарски (1860/2/ – 1912 г.) най-убедително може да се характеризира със собствените му думи: „Свидетел и актьор бях на много български събития, които създадоха немалко златни страници на българската история, и щастлив се считам!”. Негов по-малък брат е изтъкнатият учен историк проф. Васил Николов Златарски (1866 – 1935 г.), наричан патриарх на българската история.

Златарица е родно място на изтъкнатия литературен критик Иван Мешеков (1891 – 1970 г.). В негова чест, както и на Иван Радославов през 1992 година по идея на академик Иван Радев и катедра „Българска литература“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ в Златарица със съдействието на обществеността и управата на града се учредява Национална награда за литературна критика.

Едва ли има представител на по-възрастното и средно поколение, който да не пази спомена за прочутия народен лечител Димитър Александров Стоянков (1914 – 1999 г.) от Златарица, наричан от всички с уважение и любов бай Митьо. Самият той определя живота си така: „Да си лечител, е призвание, да си народен лечител, е дълг”. Бай Митьо е удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин”.

Тодорка НЕДЕВА