Ана Минева: Есен: сънят на разума

Блести, разцъфнала Земята,
преливаща от жизнен сок.
Зелена, златна, крехка, свята…
Трепти, даряваща живот.
Човеците нима са слепи
за таз (не)земна красота?
Потънали в позор и клети,
затриват своята Земя…
Архонти на Мамон, пленени
от злато, нефт и скандий бял.
Криптообразни, „посветени“,
чертаят пъкъла без жал.
И на часовника стрелките
в обратен бяг обръщат те.
Владетели са на вълните,
на ураганни ветрове.
Огнища ядрени пулсират,
излитат огнени кълба.
А черни бебета умират
от глад на майчина гърда.
О, смешни, жалки,
древни прашки!
Воюват с хиперзвук и дрон.
Свистят ли дяволски опашки,
назрява ли Армагедон?
Ала Земята май не стига,
небето вече става цел.
Мишени вече са звездите!
Насита няма Азазел!
Подземните реки бълбукат,
и роби в гняв надигат рев.
А земната кора се пука:
отдолу зее страшен зев.
Но на ръба на таз планета
е седнал старец белобрад,
в ръката му е стръкче цвете,
а в скута му неземна гад.
Двуглава змия се извива,
с големи стъклени очи
и съска – лакома и дива,
но старецът, изпънат бди.
Не трепва втренчено
мъдрецът
да дебне люспестата гад
и стиска аленото цвете,
но крий кинжал – стоманен хлад.
А конник във небесна нива,
препуска, вдигнал слънчев сноп.
И белите бразди навива,
прибира в рунтаво кълбо.

Ана МИНЕВА