Елена Чамуркова: Из романа „Изнудвачът“

Лорда беше визионер и анализираше нещата глобално – беше убеден, че такива като Пашов са вредни за страната, дори за света. Възприемаше себе си за родолюбец във възрожденския смисъл на думата. Изпитваше носталгия по родния край, страдаше за него и живееше с мисията да му служи до последната си глътка въздух. Понякога през красивия му ум пробягваше мисълта, че самият той е опасен, а мислите му са извратени, но се утешаваше със силата на характера си. Защото винаги можеше да даде заден ход и рядко правеше нещо на всяка цена. Пъшо обаче трябваше да умре на всяка цена…

Лорда обичаше родината си, но презираше държавата. Или по-точно огромната част от елита й, който се провали. Страната беше в перманентна политическа, икономическа, демографска и ценностна криза, но малцина наистина се досещаха за мащабите й. Въпреки очевидните знаци.

В обществения дебат – доколкото го имаше, отсъстваха темите за нов национален идеал, за морал, род, семейство, традиция. Затова пък от сутрин до вечер се говореше за корупция, криза на доверие в политическата система, сериозни институционални провали, отказ от реформи, дълбока безпътица. Най-страшното беше, че обществото възприе това като норма и представата за и без това крехката демокрация по тези географски ширини съвсем се изкриви.

Властта беше арогантна, самодостатъчна и късогледа. Употребяваше се за личното, а не за общественото благо, крадеше се поголовно. Правителствата не изкарваха мандатите си, а повечето българи живееха по инерция – ден за ден. Тържествуваха популизмът, посредствеността, псевдопатриотизмът, зависимите медии и фалшивите новини. В резултат хората се отвратиха от управниците си, които се усещаха безнаказани. Политика, бизнес и медии се сляха греховно и заченаха олигархията. Държавата беше отвлечена и превзета отвътре от хора като Атанас Пашов и политическите му покровители.

…

Избягваше да ходи в парламента, но в случаи като този беше неизбежно. Правеше го винаги с огромно отвращение, заради лицемерието, което се налагаше да демонстрира. Това, че всъщност беше двуличен не само към тях, но и към себе си, го изпълваше с меланхолия. Но заради безупречното си възпитание и най-вече заради интересите си, не можеше да си позволи да разберат презрението му към тях. Към всички без изключение.  Те се титулуваха политически елит, а той тайно ги наричаше политически паразити. Не ги делеше нито на управляващи и опозиция, нито според партийната им принадлежност, още по-малко според  убежденията им, а и беше сигурен, че повечето нямат такива. Не вярваше в „идеологическите им различия“, в „принципните им постановки“, в загрижеността им за избирателите. И нямаше как да повярва, защото виждаше отвъд видимото и бе наясно със същността на нещата – десетина човека си играеха на демокрация, а всички останали им играеха по свирката. Доброволно. И разбира се – срещу добри пари.Ненавиждаше пазарлъците им на дребно и намираше за крайно обиден контраста между високопарните им слова и унизителната парламентарна практика да търгуват законопроектите си на бартер. Върхът на коалиционната им култура се простираше до личните договорки между шефа на най-голямата група и подкрепящите я – ок, това минава, САМО ако пуснете нашите предложения. А резултатите и последиците бяха трагични – вместо да се гласува работещ закон, в насипно състояние се приемаха по няколко лобистки недоносчета, които обслужваха директно властта и нейните приближени…

(Издателство Фабер, 2019 г.)