Светла Андреева: Бат Йордаке (откъс)
Ноември тази година се оказа кален и мътен. Вятърът сухо свиреше и отвяваше последните листа на храсти и дървета, миришеше на дим от дърва и на влажен царевичак. През деня вятърът отвяваше мъглата, но привечер тя пак полазваше по улиците, по покривите на къщите, забулваше короните на дърветата, задушаваше комините и всичко бе като призрачно видение. И високата сграда на опустялото училище, и камбанарията, и малкият спретнат квадрат на кметството, пред което оклюмали, стояха забучени двете знамена – българското и това на Евросъюза….
През една такава вечер изчезнаха бутилките вино от мазето на Илия Аврамов. Бе червено вино, сира и каберне, първият рядък френски сорт, а бутилките бяха с парафинирани тапи и зарити в пясъка на дама. Там кротко дремеха и махаха с опашки две кравички. Откъде крадецът знаеше, че Илия държеше виното си там, никой не можеше да каже. Дали негов познат или комшия, влизал в дама на животните и случайно видял гърлата на бутилките с вино. След седмица изчезна и голямата плетена дамаджана на Кирил Аврамов, пълна с младо розе. Той имаше едно лозенце, грижливо го пръскаше и се грижеше за него, а от първите откъснати чепки правеше прочутото в цялото село розе. Последва нова жалба до кмета, който вече се чудеше какво да прави. Да ги прати на кварталния ли, да се обади в РПУ- то в общинския център, що ли?
След още една седмица пък някой открадна не само виното на кметския съсед Милан, но и суджуците му, които съхнеха, нанизани на дълъг прът в същото мазе. Когато кметът Аврам Аврамов огледа мазето му, се учуди, че огромната бъчва с червено вино бе пресушена перфектно, нито капка не бе излята на циментовия под. Голям майсторлък, поклати глава той, как е успял да пресуши бъчвата, без някой да го усети? В какви съдини бе налял виното, къде бе скрил суджуците?
Не, никак не бе лесна работа една такава кражба, мислеше си кметът, опрял лакти върху линолеума, с който бе покрито бюрото му. Насреща му висяха портретите на възрожденци, строгите им погледи му пречеха да се съсредоточи върху технологията на кражбите и да премисли кой би могъл да бъде крадецът…Аврам Аврамов стана, разходи се до прозореца, погледна разсеяно към пустия площад и си спомни една случка отпреди петнайсет години. Тогава също изчезнаха суджуци от едно мазе, но това бе по Трифонов ден. Крадецът, шестдесетгодишен мъж, безработен, бе влязъл набързо в двора на своя съсед, където под навеса висяха приготвените за Трифон Зарезан мезета. Бе ги напъхал в крачолите на панталоните си и когато пресече площада, същия, който сега гледаше кметът, крачолите са развързаха и по земята се изсипаха суджуците. А бе кал и киша, така че мезето не ставаше за ядене. После, в съда, крадецът едва не разплака съдията, като обясни колко му се ядяло на внучето му суджук за празника, а той нямал пари…И друг случай помнеше кметът, кога откраднаха щайги с буркани с месо от мазето на Стоян Стоев. И когато крадецът , пъшкайки под товара на щайгите, излязъл , за да ги натовари на колелото си, подпряно на стената до прозореца на мазето, с почуда видял, че колелото му го няма….
Да, крадеше се яко, гладни години бяха тогава, първите години на демокрацията, поклати глава Аврам Аврамов. Но сега времената бяха други, магазините пращяха от стока, вярно, с лошо качество и вредна, да не говорим за вината и ракиите, пълни ментета! Едно време имаше само два вида ракия – гроздова и сливова, а сега петдесет вида…И нито една като хората. Ама пари нямат хората, париии, въздъхна тойт и като са запъти към бюрото си, кимна разсеяно към портретите на възрожденците, в чиито очи блестеше революционният плам на чистите идеали…
На другия ден кметът извади сигналите от папката, където ги събираше и с едно кратко придружително писмо ги изпрати в градското полицейско управление. Ей така, за всеки случай…
Пак в една такава нощ, бурна и тъмна, когато вятърът безпощадно брулеше клоните на храсти и дървета, Йордан Матеев спеше сладко до топлото тяло на жена си, без да го е грижа нито за терзанията и догадките на кмета, нито за безвъзвратно загубените вина и суджуци на съселяните му. По едно време му стана толкова топло, че той изпуфтя и отметна юргана. Беше жаден, стана, отиде до чешмата в кухнята и развъртя крана. Пи направо от него, избърса ръце и уста в пешкира, окачен до мивката, и тръгна към леглото. Тогава му се стори, че нещо изшумоля под него. Размърда босите си стъпала, но до тях нямаше нищо. Спря за миг, ослуша се и трепна: наистина, нещо под краката му шумулкаше. Нещо под гредореда, долу. А какво имаше долу? Ами долу бе мазата….
Йордан Матеев, по прякор още бат Йордаке, замръзна на място и наостри слух. Да , ето, пак се чу – като че някой ходеше из мазата, спираше, почукваше по нещо и пак продължаваше. Спрян ма място и притихнал, чуваше само бръмченето на хладилника. Тогава влезе на пръсти в спалнята, отвори тихо вратата на гардероба, не трябваше да пали лампата, да не събуди жена си, и като порови в тъмното, безпогрешно напипа калъфа на ловната пушка. На излизане от антрето грабна от закачалката ушанката и така, по долни гащи, потник и с ботуши на гол крак, слезе бавно по стълбите към мазата…
Тихо отвори вратата на мазата, скована от дървени тачки, натисна с рамото си ключа за лампата, в двете си ръце стискаше пушката, и на блесналата светлина извика: стой, не мърдай! И тогава до пластмасовите касети, пълни с бутилки домашно вино, се изправи хилавата фигура на слаб бледолик мъж, плешив, с омазано от паяжини лице. Ами това бе Станко Петното, зетят на комшията Драган. Бе дошъл скоро в селото, когато жена му забременя , а в града нямаше работа, та си дойдоха двамата на село, при тъста, да ги храни и да живеят на топло.
– Бре, твойта мама! – изкряка бат Йордаке – Ти до моето вино ли опря бе, глист с глист!
И насочи ловната пушка към фигурата на мъжа. Онзи стоеше с вдигнати ръце, разперените му пръсти потрепваха и мигаше като мелничар в мелница.
– Само не псувай, бат Йордаке – изрече с пресъхнали уста Петното – Само не псувай….
– Не само ще псувам, ами и ще те гръмна! – страшно викна бат Йордаке и насочи пушката към мъжа…
Светла АНДРЕЕВА
