Историята на „Звук и светлина“ /втора част/: Въло Радев с българо-чешки екип създава идейния проект за спектакъла за 8 месеца

В серия от материали ви представяме създаването на една от емблемите на В. Търново – аудио-визуалния спектакъл „Царевград Търнов – звук и светлина“.

След избора на фирмата „Арт Центрум” за реализацията на „Звук и светлина” се сформира българо-чешки екип, като най-важните са режисьорът Въло Радев с помощник Иван Халачев и Яромир Хник, автор на общата част. В екипа влизат още инженерът Иржи Черни, който да отговаря за комплексното техническо решение, архитектът Мартин Райниш и др. Идейният проект се прави 7-8 месеца и е готов през есента на 1980 г. Но преди да се започне същинската работа, трябвало българи и чехи да се разберат. И тук отново се включва с интересните си спомени арх. Иван Чолаков, станал също част от творческия колектив.

ПРЕГОВОРИТЕ И ПОДПИСВАНЕ НА ДОГОВОР

„Бай Пенчо ни е дал указания, спомням си, че се говореше за 1,5 милиона лимит за обекта.

Цялата тая работа аз я ръководех, защото бях назначен за отговорник на „Звук и светлина”, бях по това време и зам.-председател на Общинския народен съвет, т. е. заместник-кмет. Чехите напираха да сключим договора до 25 декември 1980 г., за да има време да преведем аванс. И те бяха държавно предприятие и на тях им трябваше да влязат свежи пари. Ние сме инвеститор, ама нямаме право да оперираме с валута, това ставаше чрез външнотърговското предприятие „Хемус”. И там съм ходил няколко пъти, те също си имаха своите финансови интереси, не им се даваха много пари, макар бай Пенчо да ги натискаше. Тръгвам аз на тая последна среща в края на 1980 г., но бяхме цял екип. Освен Въло и неговия помощник там бяха директорът на НИПК арх. Иван Николов, Иван Иванов – главен финансист на окръга, чиновници. Чехите вадят един договор с план-сметка за почти 5 милиона и започваме преговори. Два дена разговори на много високо ниво, те не отстъпват и виждам, че работите не вървят. Тогава поисках лична среща с генералния им директор, и Въло дойде, и му дръпнах една прочувствена 15-минутна реч. Главното в нея беше, че ние много сме навити да го направим това нещо, имаме подкрепа на държавата, както и финансови възможности, но те са ограничени. И ако не свалим цената с 1,5 – 2 милиона, ние се прибираме в София и просто се отказваме.

На следващия тур на преговорите чехите действително бяха свалили толкова от цената, до около 3,5 милиона.

Всички вече са доволни, хората нагласили вечеря, обаче аз им казвам, че само преговарям и нямам пълномощие да подписвам контракт. Те се хванаха за главите, ама имаше още три работни дни. Връщам се в София, пък то точно тогава Народното събрание имаше сесия, там са и нашите първенци – Кольо Василев и други от окръга. Търся ги да им докладвам. Намерих ги, ама ми трябва и Пенчо Кубадински. Седя на входа на Народното събрание с дълга коса като някакво хипи и го чакам. Дойде колата му, аз се втурвам към него, както и охраната, която веднага ме сграбчи, но бай Пенчо им нареди да ме пуснат. Информирам го аз и той ме покани в 14 часа в кабинета си. Дойде и шефът на „Хемус”, разбрахме се, че го правим. Обаждаме се на чехите да потвърдим, в крайна сметка договорът е подписан на 29 декември 1980 г.”

Крайната сума в него, описана в чл. 6 на документа, изглежда така: 420 000 лв., 3 205 500 преводни рубли и 391 600 щатски долара. Окончателно за изграждане на аудио-визуалния спектакъл са вложени над 10 млн. лева.

ПИЛОТНАТА ПРОГРАМА

„Кубадински много се беше запънал през 1981 г. за 1300-годишнината обектът да се завърши. Чехите се видяха в чудо, но когато подписахме договора, започнаха работа. Направиха идеен проект с голям макет. Беше много хубав, с лампички. Демонстрацията му беше в тяхното студио в Прага. Ходихме с правителствен самолет аз, Драгни, Кольо Василев, води ни Кубадински. Много сериозен член на екипа бе инж. Иржи Черни, особено добър в електрониката, автоматиката и др. неща. Той бе дясната ръка на режисьора.

Чехите много държаха да се направят акустични проби от местата за наблюдение.

Пробите за осветление, на филтрите за акцентите, всички те се направиха в Прага. Там стояхме една седмица, а чехите бяха намерили в околността местност със скали, подобни на Царевец, и дистанцията беше същата. Една цяла нощ висяхме пък там.

Правихме демонстрации, но още ги нямаше нито лазерите, нито камбаните. Пратихме много записи с музика и чехите бяха направили компилация, която после се обсъждаше от наша страна. Първата демонстрация на пилотната програма беше на 29 септември 1981 г., когато във Велико Търново се честваше един от 13-те юбилейни дни, посветени на 1300-годишнината под надслов „Словото на България”. Цялото Политбюро бе на терасата на хотел „Янтра”. Чехите носеха програмата на дискета, включваше се автоматично, а музиката беше компилация без акценти и накрая завършваше с химна. Всички бяха възхитени, сипеха се суперлативи. Тогава беше и единственото ми здрависване с Тодор Живков.

Като се разтръби за уникалната програма, бяха се научили, дойде ли някой големец, искаха да пускаме „Звук и светлина”.

За по-низшите рангове успявах да убедя, че точно тази вечер не работи, но за най-отговорните посещения никой не приемаше обясненията ми. А ние имахме само музиката и монтираните на хълма лампи, които можеше да се пускат ръчно на групи и по цветове. Чехите продължиха да работят по основния вариант на програмата и си бяха взели дискетата, компютъра – разкачен. И стоя аз с микрофона на терасата на Царевец, а горе, на пултовете, са трима от моите юнаци. Музиката си върви, а аз импровизирам в момента и раздавам команди: „Запали червено вдясно”, „Пусни синьо на Патриаршията” и от тоя род. Една вечер работата се запецна и техниката не ще да се включи, пък някакъв важен руснак е на гости. Те, другарите, вечерят и по едно време ми казват „Иване, давай!” Да, ама има проблем, някъде се беше разкачил кабел. На мен ми се обръща всичко. Никола Цонев, по това време първи секретар на Окръжния комитет на БКП, и той се изприщи. След 20 минути го пуснахме, ама голямо напрежение беше. Дотогава двайсетина пъти сме пускали спектакъла в 7 – 8 различни варианта и една с една програма не си приличаха. Ама след тоя случай казах на Генджов да се поспрат малко, защото не е готово. През пролетта на 1982 г. вече приключихме с тези излъчвания, всичко беше разкачено и започна монтажът. Тогава камбаните и лазерите още ги нямаше, но прожекторите бяха монтирани.“(следва продължение)

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката

Историята на „Звук и светлина“ (първа част)