Пет паметника на Сидер, Вичо и Елена Грънчарови пазят паметта им в Г. Оряховица

Една цяла възрожденска фамилия от днешна Горна Оряховица свързва името си с борбите за национално освобождение и днес напълно заслужено трите бюст-паметника на нейни представители показват признателността на поколенията към делото, на което са посветили живота си

Това е фамилията Грънчарови, която дава на българската борба за свобода братята Вичо, Сидер и Моско и тяхната снаха Елена.

Тримата братя са известни местни търговци. По времето на соца тази част от тяхното битие някак се премълчава, тъй като според марксистката историография като такива те спадат към категорията на омразните „чорбаджии изедници“, врагове на народното националноосвободително движение. По отношение на братята Грънчарови обаче това определение е категорично несправедливо. Те успешно съчетават търговските с революционните си занимания и използват голяма част от спечелените от търговията пари за нуждите на освободителното народно дело. Неслучайно братята Грънчарови са и сред най-верните съратници и добри приятели на самия Апостол на българската свобода Васил Левски.

Още от поредицата:

Най-големият от тримата братя – Сидер Грънчаров, е роден през 1839 г. и е известен повече като Сидер войвода.

Той е в основата на семейната търговия с кожи и спиртни напитки. Под влияние на идеите на Васил Левски той е сред инициаторите за създаване на местния частен революционен комитет в родната Горна Оряховица, като е избран за негов касиер. В навечерието на Априлското въстание, през януари 1875 г. Вичо е изпратен във Влашко за купуване на оръжие и боеприпаси. Търговецът не само успява да изпълни мисията си, но и помага на бъдещите войводи поп Харитон Халачев и Никола Генчев Хаинчанина тайно да преминат Дунава. Освен оръжията, необходими за Първи търновски революционен окръг, Сидер Грънчаров купува още 70 пушки от Русия за въоръжаване на част от бъдещата чета на Христо Ботев. За съжаление обаче, пушкалата са спрени на руско-румънската граница и се налага Грънчаров да пътува до там, за да ги освободи. А когато успява да го стори, става ясно, че Ботев вече се е прехвърлил с четата си на юг от Дунава, без да успее да вземе така необходимите му пушки. Както е добре известно, поради предателство и арести в Първи революционен окръг всеобщо въстание така и не избухва. Разочарован, Сидер успява да напусне родния си край и отива в Сръбско, където се записва и взема участие в Сръбско-османската войска като доброволец в дружината на легендарния войвода Филип Тотю. Цели два месеца след жестокото потушаване на Средногорското въстание въпросната чета се прехвърля в българските земи с мисията да вдигне народа ни на всенародна революция. Уви, това вече не е възможно. Срещу бунтовническата чета са изпратени османски военни сили. В едно от сраженията на 31 юли 1876 г. край село Чурек, недалече от връх Мургаш, 37-годишният Сидер Грънчаров загива. Главата му и тези на останалите загинали в сражението четници са набити на кол и триумфално отнесени в София.

Вторият от тримата братя – Вичо Грънчаров, също е сред основателите на революционния комитет в днешна Горна Оряховица и съратник на Васил Левски.

Наред с това е и един от основателите на местното читалище, на което е основен дарител и финансов благодетел. Той не взема пряко участие в революционната борба, но раздава цялото свое богатство за нуждите на революцията. Вичо умира през 1877 г., месеци преди така дълго бленуваното Освобождение, беден и в изгнание, далеч от родния си край.

Третият брат – Моско Грънчаров, далеч не е така известен. Той незаслужено остава в сянката на Сидер и Вичо.

Но ролята му в подготовката на революционната борба също не е малка.

Моско Грънчаров продължава фамилната търговия, като предоставя спечелените средства за нуждите на бъдещата революция. Далеч по-известна обаче е неговата съпруга Елена.

Бракът й с търговеца Моско Грънчаров е втори, като при това тя сама напуска първия си съпруг с едногодишния си син на ръце.

Това е един истински подвиг в патриархалното българско общество, където по ориенталска традиция на жените е отредена второстепенна роля в семейството. Докато братята на втория й съпруг се занимават с революция, Елена основава женско дружество, носещо името „Майчина любов“, за чийто пръв председател е избрана. Елена Грънчарова взема активно участие в подготовката на бъдещото въстание. Със сестрите си Вангели и Зафири и братовчедка си Зойка изработват цели три знамена за Първи революционен окръг. Едното е било предназначено за четите в Ловешко, Плевенско, Габровско и Севлиевско, второто за търновските чети, а третото за тези в Горна Оряховица. Първото от тези знамена се развява над четниците на поп Харитон в епичните битки в Дряновския манастир. Преди окончателното поражение въстаниците избират да изгорят светинята, за да не попадне във вражески ръце. Второто знаме е отнесено в Търново от Иван Панов Семерджийчето. След ареста му байракът е захвърлен в мазето на турския конак сред купчината с въглища и е забравен там. Година по-късно с това знаме в Търново е посрещнат ген. Йосиф Гурко. Местните жители го предават на генерала, а той от своя страна го предава на командира на Четвърта опълченска дружина майор Редкин. Това знаме изминава пътя на най-тежките и най-ожесточените сражения на връх Свети Никола, Шейново и Стара Загора. След удържаната победа на българи и руси знамето продължава победоносния си ход в Южна България. Третото от знамената отива в Лясковец и след освобождението му е предадено на руския музей в Петербург.

Наред с ушиването на трите знамена името на Елена Грънчарова се свързва и с още едно нейно участие в събитие, което за мнозина може да прозвучи дори като легенда.

Малко преди избухването на Априлското въстание след предателство към Горна Оряховица са изпратени големи редовни османски войски, башибозуци и черкези. Градът е заплашен от опожаряване и грабежи. В този решаващ момент Елена Грънчарова нарежда да започнат да бият камбаните на всичките църкви. А самата тя повежда жените от дружеството „Майчина любов“ извън града, където по това време се намира градоначалникът Реуф паша със заптиетата в очакване на редовната войска на Фазлъ паша. Изправила се пред него, смелата българка издърпва сабята от едно от заптиетата и я подава на Реуф с думите: „Паша, ето ти сабя. Изколи ни всичките, но не пращай цигани и черкези да ни ограбват и позорят!“ Едно от заптиетата я блъска в гърдите, а тя му удря плесница. Присъстващият на срещата архимандрит Стефан ужасен пита: „Що правиш, ти, жено?!“ А тя отговоря: „Що, мене ме бият, и аз бия“. Удивен от смелостта на българката, Реуф паша махва с ръка: „Добре, нека бъде волята ти, българко!“ Сваля пръстена от ръката си и го подава на Елена. А след това заповядва две роти войници да пазят града от нападение и опожаряване. Така Горна Оряховица е спасена благодарение смелостта и самоотвержеността на Елена Грънчарова.

40 години по-късно, по време на Първата световна война, вече почти 80-годишната Елена събира отново жените от Горна Оряховица и започват да скандират, че искат хляб за децата си и да бъдат върнати незабавно мъжете им от фронта. След което изпращат телеграма със същите искания до столицата. Ген. Александър Протогорски, който по това време е вътрешен министър, изпълнява част от исканията им, като отпуска известно количество храна за войнишките семейства. Пет години след тази случка Елена Грънчарова умира на 82-годишна възраст.

Вече век и половина жителите на Горна Оряховица пазят и тачат паметта на братята Грънчарови и на тяхната снаха.

Още в първото десетилетие след Освобождението е взето решение в центъра на града да бъде издигнат паметник пирамида, върху четирите стени на който да бъдат поставени бюстове или барелефи на четиримата поборнически водачи от Първи революционен окръг: братята Сидер и Вичо Грънчарови, Иван Панов и Стефан Стамболов, а на върха на пирамидата да бъде поставен бюст на Георги Измирлиев. На 5 септември 1891 г. самият Стамболов прави първата копка на бъдещия паметник. След това обаче липсата на финансови средства и последвалите политически събития осуетяват това намерение. Днес бюст-паметниците на Сидер, Вичо и Елена Грънчарови са поставени в Алеята на възрожденците в парка „Христо Ботев“. Паметникът на Вичо е издигнат през 1969 г. по проект на арх. Р. Рамаданов, а този на снаха му е направен от скулптора Борис Борисов.

През 2019 г. баща и син Валери и Милен Богданови почистват безвъзмездно паметника на спасителката на Горна Оряховица. Това впрочем не е единственият неин паметен знак в града. През 2012 г. е открита и осветена и паметна плоча на горнооряховската баба Тонка. Тя се намира в парка „Никола Петров“, където някога са били местните гробища и където са положени и тленните останки на Елена Грънчарова след смъртта й. Идеята за паметния знак е на 17 родолюбиви жители на Горна Оряховица и е реализирана с финансовата подкрепа на „Ротари клуб Горна Оряховица и Лясковец“. Десет години по-късно, през февруари 2022 г., върху фасадата на едноименната детска градина е открит реновиран барелеф на Елена Грънчарова. Това е барелефът, който преди това в продължение на десетилетия се намираше върху сградата, в която се помещаваше тогава т.нар. СУПЗ (Средно учебно професионално заведение), носещо нейното име. През 2000 г. посмъртно Елена Грънчарова е обявена за почетен гражданин на Горна Оряховица.

Делото на братя Грънчарови е продължено от сина на Моско – Григор Грънчаров.

Той е роден през 1861 г. След Освобождението на България той постъпва в Одеското военно училище в Русия, а след завършването му участва в Сръбско-българската война 1885 г. След нея участва в русофилския бунт в Русе, след неуспеха на който бяга в Русия. През 1898 г. е амнистиран и се връща в България. Участва в Балканската и Първата световна война. По време на Балканската война той командва дясното крило на войските на ген. Георги Вазов и участва при подготовката и щурма на Одринската крепост. Носител е на орден „За храброст“, III степен. Ген. майор Григор Москов Грънчаров умира през 1928 г. в мизерия в психиатричната клиника с приют за бедни в Бяла, Русенско. Гробът му в продължение на дълги години е неизвестен. Открит е съвсем случайно от поета Иван Северняшки. Докато почиства гроба на свой близък, той попада на прогнил дървен кръст, до който има паметна плоча с трудно четим текст. С намесата и съдействието на служителите от бившия приют и специалистите от музея в Горна Оряховица е установено, че това е неизвестният гроб именно на ген. Грънчаров. На 5 ноември 2009 г. той е реновиран и е отслужена заупокойна молитва. През юли 2009 г. в Горна Оряховица е взето решението бюст-паметник на ген. Григор Грънчаров да бъде поставен в Алеята на възрожденците в парка „Христо Ботев“, редом до тези на неговите чичовци.

Иван ПЪРВАНОВ