Изявени личности: Иван Гъджулов не прави научна кариера заради любовта към родния край

На 18 АВГУСТ СЕ НАВЪРШИХА 90 Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ГЪДЖУЛОВ – ДИРЕКТОР НА училището в Полски Тръмбеш, светъл ум и лектор, който не прави научна кариера заради любовта към родния край

Той е роден е на 18 юли 1933 г. в П. Тръмбеш. Баща му Стоян Върбанов Гъджулов е бил огняр с незавършено четвърто отделение. 

На 12 години заминава градинар в Унгария. Има брат близнак. Двамата учат занаят в ковашката работилница на инж. Витек. Правят рационализации, но са уволнени, защото са прости работници. Тогава си правят собствена работилница с две стаички за живеене и с помощта на няколко работници, бедняци като тях. Така построяват първата българска вършачница. Майката Мати Стоянова (по баща) произхожда от бедно семейство от с. Ветринци и е била слугиня във В. Търново.

Иван е палаво момче, с буен нрав и много интереси. Спортист, оратор, пръв във всичко.

Завършва с много трудности СУ „Климент Охридски“ с пълно отличие по всички предмети с изключение на чуждите езици – руски и френски. По време на Унгарските събития е изключен като син на народни врагове.

През 1947 г. вършачката заедно с работилницата е национализирана. Въпреки че баща му откакто се помни е с леви убеждения, помагал е на партизаните, през 1940 г. купува първия съветски трактор от Пловдивския панаир. На 9 септември участва в завземането на властта в П. Тръмбеш и става член на БКП. После работи в Дулово заедно с национализираната вършачка, но завистниците не прощават на сина му. Изключват го от университета и цял живот го грози уволнение. Благодарение на Н. Генчев и Илчо Димитров го връщат в университета, а като директор го защитава секретарят на партийния комитет Д. Илиев, негов личен приятел.

Иван Гъджулов си останал убеден комунист до края на живота си.

Когато проф. Генчев (кум на Иван Гъджулов и съпругата му Петка Стоянова) му предлага да основат партия, той отказва. Върл поклонник на Желю Желев, но на изборите за президент споделя на жена си, че няма да гласува.

На няколко пъти се явява на изпити за научна работа, но винаги се връща в Полски Тръмбеш. От 16 ноември 1970 г. преминава на работа в института за чуждестранни студенти в София, но твърде скоро напуска и отново е директор на ЕСПУ „Девети септември“, което днес е СУ “Цанко Церковски“.

Като директор прави ремонти на старото училище,

строи работилници, гаражи, а после се заема да построи гимназия, но с ръководителите на града решават да бъде пак единно училище, още повече че тогава министри са негови приятели. Училището е открито лично от министър Александър Фол. Когато на празничния обяд проф. Фол споделя какъв студен човек е бил Иван, съпругата му Петка Стоянова с присъщата си прямота заявява, че мързелът му е попречил да бъде един от тях. Фол я изглежда строго и казва: „Госпожо, Иван беше най-умният сред нас и аз не знам кое е по-добро – да се ровиш из тракийските гробници, или да строиш училища“.

Иван Гъджулов има син –

Стоян Иванов Гъджулов, икономист, и две внучки – Поли, студентка по компютърни технологии, и Анжелика – ученичка последен клас във френската гимназия в Пловдив. Съпругата му Петка Стоянова: „Когато се пенсионира, във вестник „Борба“ излезе съобщение, че синът или внукът на Витек, студент във ВТУ, пише дипломна работа за първата българска вършачка. Казвам му „Иване, прочети това“. Той: „Нашата вършачка е първа“. „Какво ще правим сега – нищо“. Няма да пречим на момчето да защити дипломната си работа. Хората знаят. Не знам дали неговата е първата или втората, но в Полски Тръмбеш имало две или три вършачки. Неслучайно завод „Първи май“ е в нашия град, но в музея в Полски Тръмбеш не съм видяла нито една. А на вършачките пишеше: „Братя Гъджулови“ и „Да спасим българската индустрия“. Завършвам пак с мои думи, цитирани от големия Анчо Калоянов: „Иван Гъджулов обичаше най-много три неща: историята, спорта и Полски Тръмбеш”.

За Иван Гъджулов много хора са оставили спомени. Сред тях е и Анчо Калоянов, който му е посветил книгата „Моят учител по история“. Публикуваме част от разказа на Анчо Калоянов.

„…Първата ни среща с Иван Гъджулов е била точно преди половин век, в началото на учебната 1957/1958 г. След завършването на прогимназията в моето родно село Бъзовец се записах да уча в осми клас на Средното политехническо училище в Две могили, Русенско, село от градски тип, впоследствие град. Бъзовец е на петнай­сетина километра от Две могили, т. е. не става дума за избор при продължаване на образованието ми, а Иван Гъджулов беше за първа година учител по история и без съмнение – по разпределение. Доколкото може да се говори за зар, хвърлен от съдбата, той е при факта, че срещата ни беше неформална, защото се оказахме обитатели на един и същ двор, в който имаше две къщи. Аз бях един от петимата гимназисти в дома на Стоян Зикото, а Иван Гъджулов държеше самостоятелна стая в къщата на неговия сестриник Йордан. Дворът имаше две порти и общо вътрешно пространство, използвано на воля от Иван Гъджулов за сутрешна физзарядка. В Бъзовец, а и в Две могили подобно начало на деня изглежда смешно или поне – непотребно, тъй като физзарядката траеше през целия ден (в моето обкръжение работеха предимно с ръцете си и краката си). Не само през хладните утрини на септември, но и когато падне сняг до пояс, Иван Гъджулов излизаше гол до кръста и по спортни гащета. До свършека на дните, в които поделяхме общия двор, всяка сутрин от другия му край клокочеше смях, пръхтене, някакво свирукане, реплики със себе си или с някой от обитателите – той онагледяваше латинската сентенция „Здрав дух в здраво тяло!“. Излъчваше заразителна жизненост и когато по необходимост биваше прилично облечен: движенията му бяха отривисти, речта – гръмогласна, реакциите на радост и гняв – озвучени. Будеше уважение в околните, дори го обичаха, но и се бояха заради високата мяра за живота, третиран като част от героиката на историята, която преподаваше. Нека добавя – бояха се и защото навярно е бил недредвидим при конфликт (от съученици знаех, че е и побойник).

До срещата ми с Иван Гъджулов през 1957 г. аз вече знаех за рода на Гъджуловите в Полски Тръмбеш.

Представител на този род имаше воденица в нашето землище. След национализацията тя беше в запустение или „разкулачена“ (като септемврийче през 1955 г. лично участвах в превръщането на старо желязо на машинариите от Цаятовата воденица). Моите съселяни често пътуваха до Полски Тръмбеш, за да влачат вълна на дарак или да вземат кюспе от слънчогледовата фабрика. Родът сега за мен е важен, но с размити граници термин в етнологията – още тогава имаше строго определено значение, сведено до определен тип социално поведение. Майка ми беше от Котаците, баща ми – от Нисторията. Името на Котаците идваше от сините ми очи, аз бях синеок и по бащина линия и често се биех с другите момчетии, защитавайки родовата чест на мама. Представителите на другия род, бащиния и всъщност моя, бяха още по-бедни, поради което бяха смятани за проклети, налагащи със сила своята истина („сопаджии“). Но още преди да срещна Иван Гъджулов, аз бях получил „просветен разум“ за своя род (аз също исках да минавам в очите на връстниците си за проклет). Дядо ми, чието име нося, на пръстите на ръцете си изреждаше от мое име седем имена преди мене. Последното име беше тъмно – Гривинай. Все пак само аз си знаех, че всъщност съм от рода на Гривинай.

През следващата учебна година Иван Гъджулов се премести в друга квартира,

по-близо до гимназията, но вероятно след една случка в неговия живот, за която се понесе мълва (за нея ще спомена по-късно). Иначе до свършека на гимназията той си остана мой учител по история. Даде Господ, срещнахме се още веднъж, някъде в средата на 80-те години. Вече бях член на Съюза на бъл­гарските писатели и няма що да си кривя душата, изживявах се като белетрист, а тогава бях поканен на среща с ученици от класовете на неговата съпруга Петка Стоянова, която преподаваше български език и литература в гимназията на Полски Тръмбеш. По това време директор на гимназията беше Иван Гъджулов, та вярвам, че той е бил и инициаторът на тази наша среща. От нея си имам спомен, жив и цял и досега – шест кристални чаши за твърдо питие. Намирах себе си за променил се, зад гърба си имах няколко книги, преподавах в Университета на Света гора Търновска, а него го видях все същия, макар авторитетът на поста да го задължаваше към по-умерени реакции.

Не стана дума при разговора ни за публикувани от него статии по история, пък и не съм срещал неговото име в следените от мене списания. Иван Гъджулов си беше останал учител по история, привърженик на устното слово, при което беше в стихията си.

Всъщност моят учител по история не беше в точния смисъл на думата учител – в четирите години на моето обучение той проповядваше историята…”