Бивш кръчмар заряза занаята и започна да майстори изделия от дърво

ОТ ЕДНА ГОДИНА ПОПУЛЯРНИЯТ ГЕОРГИ КОЕВ СЕ Е ОТДАЛ НА ДЪЛГОГОДИШНАТА СИ МЕЧТА ДА ТВОРИ ИЗДЕЛИЯ ОТ ДЪРВО

Домът му в Самоводене е като изложба, по стени и маси могат да се видят изработени от него резбовани пана, които ще красят греди и барбекюта в реновирани стари къщи или просто за декорация на стени, портрети, первази за пространството между тавана и стената, красиви стойки за ловни трофеи, дизайнерски дъски за мезета с различни послания и много други. Важното е да създават уют. Ловците вече са го научили и досега е направил доста стойки за трофеи. В селото е основната му работилница, но има и други планове.

Преди да се захване с изработката им, 52-годишният Георги Коев се учил по интернет, гледал клипчета и попивал.

„На стари години ме споходи някаква муза, купих си машина и започнах. Правя и дърворезбата, ползвам някакви модели, променям ги и стават мои. Отваря се доста ръчна работа, всъщност наполовина. Например градинските маси и пейки в по-голямата си част ги правя на ръка. Има много още какво да уча, макар вече да имам поръчки от познати и приятели. Те пък казват на други и лека-полека колелото се завърта”, започва разказа си самоукият майстор.

Започнало като хоби, сега начинанието отнема цялото му време. Все още не се е превърнало в бизнес, който основно да го издържа, но натам се е ориентирал. Нещата се получават бавно, независимо дали работи на машина, или не. В скоро време ще открие ателие на главна улица във Велико Търново, което ще се казва „Дървояд”. Там смята да показва на живо как от парче дърво се получават изпод ръцете му най-различни изделия. Има намерение да прави подаръчни комплекти с мелнишко вино и дъски за мезета. Ако тръгне бизнесът – добре, ако не – ще си търси някаква друга основна работа.

ГЕОРГИ КОЕВ, ИЛИ ЖОРО, КАКТО Е ПОЗНАТ И ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО, И В САМОВОДЕНЕ, ИМА ЗАД ГЪРБА СИ ДОСТА ИНТЕРЕСНА ТРУДОВА БИОГРАФИЯ.

Завършил е Радиотехникума във Велико Търново през 1990 г. като шлосер. Още от дете обаче човъркал по парчета от дърво, дори техните искали да го запишат в училището за занаяти в Трявна. Но мечтата му била да е барман и сервитьор, най-общо казано – кръчмар. Баща му имал заведения и магазини в старата столица и след уволнението от казармата младежът се включил в семейния бизнес. Техни били Домът на обувката, заведението „Зенит” срещу съда, до сладкарница „Лотос”, а после и Бизнес клубът малко по-надолу, все едни от първите заведения след демокрацията. Всъщност изреждането им възкресява паметта за вече отдавна закрити и несъществуващи обекти за развлечение във Велико Търново. Скоро Жоро поел самостоятелно работата.

Следва друго заведение – кафе „Империал”, близо до „Старата къща”, хронологията продължава с поста на управител на „Джурасик” към „Чех” дълги години. А после взел собствено заведение. Купил от Иван Спирдонов „Хъмфри Богарт”, което се намираше в сградата на кино „Полтава”. Последната му кръчма е „Хънтър”, в района на Старото военно училище, край Интерхотела. Спечелил търга през 2007/08 г. и години наред плащал наем. „Първоначално беше една барака. Идеята ми беше да е ловен клуб, тип старинна хижа, с дивечово меню. От цяла България идваха заради тези кулинарии, готвачът ми беше много добър. Приятели обаче, които взех за съдружници, ме прецакаха и ми го отнеха. Полакомиха се, че бизнесът е добър и ще могат да спечелят. Те обаче не успяха да го управляват добре, защото най-трудно е да чиракуваш на хората и да си създадеш име и добър имидж. Изкараха до 2014 г. и то престана да съществува.

Съсипаха една идея”, спомня си бившият кръчмар.

Преминал през годините на голямата криза, когато хората нямаха пари и не влизаха в заведения, а туризмът във Велико Търново спадна, в един момент не можел да намери и хора за работа. Заради всичките препятствия не съжалява, че се е отказал, както и за това, което му се е случило. Счита го за един добър житейски опит и гледа напред. Пробвал е и още много работи – бил е дистрибутор на месо, управител на охранителна фирма. Последно за две години бил личен шофьор на семейството на Галена, но след един инцидент, при който бил нападнат, престоял три месеца в болнични и не можел да продължи. Използвал обаче тази пауза ползотворно. Докато се чудил с какво да си запълни времето, го осенила идеята да започне да работи с ръцете си.

За изделията си ползва всякакъв тип дърво, зависи от поръчката и предназначението – дъб, орех, стогодишен бряст, бук, дива череша. Дъските за мезета ги прави основно от орех, маслина, както и от акация, която е най-твърдото дърво, и гвоздей можеш да забиеш в него. Маже ги с печено ленено масло за здравина, също със зехтин, някои ги запечатва с пчелен восък. Дървото трябва да е сухо, ако не е, налага се и сам да си го суши. Често поръчва на други дърводелци заготовките, да не му отнемат много време, а той се съсредоточава върху дизайна и изпипването на изделието. Важно е да усещаш материала, за да се получи каквото и да било.

Предстои му да влезе и в Задругата на занаятчиите.

Иска да може да си работи от вкъщи и да успява да се издържа. Пък и да стои на едно място не върви, стремежът му е да се развива. Дъщеря му учи в София интериорен дизайн, инженерна специалност, и мисли да я ангажира. От своя страна той ще й помага за осъществяването на нейните идеи и проекти, да има на кого да разчита, след като се дипломира. А пък кой знае, един ден може и да поеме бизнеса му.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката