Христо Бодаков: „На Марно поле се построяваше цирк, имаше поверие, че когато дойде в града, винаги пада хубав дъжд“
Трета част
Две години преди да ни напусне и по повод Празника на Велико Търново, на 22 март 2019 г. поетът Марин Бодаков публикува текст, написан от баща му Христо Бодаков десет години по-рано. Тогава търновецът е болен, част от текста е диктувал на жена си, защото вече не е можел да пише. Публикуван е в сп. „Литературата“ благодарение на проф. Амелия Личева. За съжаление, не успява да го дочака. Публикуваме го в поредица и с леки съкращения, един интересен документ от първо лице за старата столица, която съществува вече само в спомените.
Оттам нагоре (ул. „Иван Вазов“, бел. ред.) по Халваджи баир се стига до Патрик махала.
От началото на Второто българско царство там е имало патриаршески параклис. Населението започва да строи къщи по хълма и на скалите над река Янтра срещу Боруна и по турски новообразуваната махала е наречена така – (справка: „История на църквата „Св. цар Борис“, бивша „Св. Св. Константин и Елена” с автор Йордан Кулелиев, издание на църковното настоятелство в Търново, в печатница на Ефрем п. Христов през 1942).
Христо Бодаков: „На малкия площад пред „Св. Атанасий“ беше махленската фурна на Тумбачко“
Тази махала е с най-хубав изглед към Търново, показващ чара, красотите и омаята на старопрестолния град. В Патрик махала се намира църквата „Св. св. Константин и Елена“, построена около 1830 година от самоукия майстор Кольо Фичето. Църквата е известна със своите въртящи се каменни колони на входа. През 1923 година църковното настоятелство по случай рождения ден на цар Борис III преименува църквата на „Св. цар Борис“ в присъствието на Негово Високопреосвещенство митрополит Филип, роден в Асенова махала през 1873 година.
В Патрик махала се намират прочутата със своята архитектура Сарафкина къща, ханът на Бяла Бона, къщата на баба Мота – там се е крил Васил Левски, къщата на Христо Иванов – Големия…
По нейната главна улица са посрещнати освободителните руски войски начело с ген. Гурко през 1877 година. Улицата завършваше с чешма, наречена Белянка, намираща се над Бояджийския вир на Янтра.
Иска ми се да спомена за енорийския свещеник на църквата „Св. св. Константин и Елена” – забележителния отец Елевтер поп Димитров. Среден на ръст, с приветливо лице, дълга и тънка библейска брада, неизчерпаем източник на сентенции, пословици и други умотворения. Много често той идваше на приказка в дюкяна на баща ми, слушал съм го в захлас и го боготворях. От отец Левтер съм научил: „Учи просто – то те намразява.“ Той показваше на тати как се определя денят от седмицата за определена дата, месец и година от миналото – по кокалчетата на пръстите на ръката определяше деня без сметачна машина.
Иска ми се да разкажа и как известният бай Кръстьо Бояджиев, който живееше над чешма „Белянка“, ползваше в работата си рабош.
Той имаше дюкян под Халите, където приемаше прежди, тъкани платове и други текстилни материали за боядисване. Клиентът отива при него, носи си преждата за боядисване, към нея се завързва рабошът с определения цвят за оцветяване. Рабошът представлява тънка дървена летвичка, около 5-6 см дълга и 2-2,5 см широка. Върху нея с нож се отбелязва някакъв знак – пр. хxvvx. Тази летвичка се разцепва надлъжно – едното парче остава към преждата, а другото взема клиентът. Когато отива да си вземе вече боядисаната прежда, той трябва да покаже еша на рабоша, който се сверява с другата част, и никога не става грешка. Това е най-сигурната квитанция за приемане и предаване на дадената стока. Трябва да се каже, че бай Кръстьо беше много добър бояджия, работеше честно, съвестно и с голям мерак, имаше голяма клиентела. Бояджийницата му беше на ул. „Гурко“ под къщата му.
Оттам нагоре започваше улица „Офицерска“, дн. „Хаджи Димитър“. На нея се намираше содолимонадената работилница на Косьо Сарънедялков „Ескулап“. Тук се произвеждаха малки и големи сифони газирана вода, пивоквас – много вкусен и разхладителен, жълта лимонада и сайдер в малки бутилки с интересно запушване посредством стъклено топче. Продукцията на работилницата се разнасяше из града със здрава двуетажна талига, теглена от два мощни коня. След 9 септември работилницата беше национализирана, поработи кратко време и преустанови дейността си.
Друга забележителност по това време беше голямото Марно поле зад Военния клуб.
На запад то стигаше до района около църквата „Света Марина“, на север – до днешната ул. „Васил Левски“, на юг – до някогашния Летен театър… Това огромно пространство се използваше за различни цели. От ранна пролет до късна есен, особено в четвъртък вечер и петък до обед, там се развиваше търновският пазар. Прииждаха волски и биволски коли с различна стока от близки и далечни села. Пролетно време се предлагаше жива стока – агнета за Гергьовден, малки прасета за угояване, петровски пилета, а от Омуртагския край и Елена – дялани греди за строеж.
От Въглевци, Войнежа и Вонеща вода – чувалчета дървени въглища за нуждата на търновските домакини за котлоните и ютиите им. През есента докарваха камари червен и зелен пипер, чорбаджийски чушки, зеле кьосе, праз, картофи, делви с маджун, новоселска шипка, кошове с балканджийски ябълки попниколовки, йовки и други не дотам привлекателни на външен вид сортове, но с чудесен вкус и аромат. Освен всичко това там имаше място за обучение на войниците от Великотърновския полк. По Великден и Гергьовден на Марно поле монтираха люлки за малки и големи, стрелбища и сергии за захарен памук, шекерени петлета и лакомства за всички. Понякога с двуплощник самолет там се приземяваше ген. Стефанов, което си беше събитие, и събираше дечурлигите на града.
На Марно поле винаги се построяваше гостуващият цирк „Роял и Добрич“.
Това беше импозантна картина. Около голямото шапито се разполагаха всички еднообразни каравани с животните и другите съоръжения. Посещението на цирка беше очаквано събитие от гражданите на Велико Търново. Програмата привличаше с интересните си акробатични номера от наши и чужди артисти, весела клоунада, илюзионисти и факири, дресура на коне и понита, камили, слонове, маймуни. Апотеоз на програмата беше дресурата на лъвове и тигри. Доброто настроение създаваше цирковият оркестър. Особено впечатление правеше новият начин на покана на посетителите, а именно: по Стамболовия мост, през Турската махала и Каябаш, днешния площад пред Царевец, през целия град преминаваше кавалкада от артисти и животни.
Най-напред вървеше цирковият оркестър, хубаво облечен, след него на бял кон яздеше един вестител в бяла хусарска униформа с калпак и перо, ботуши и шпори. С фуния той съобщаваше на гражданите за интересните номера и поканваше на спектаклите. След него бавно и тежко се движеха един-два слона. Следваха ги понита и красиви коне, четири файтона с актриси, артисти и клоуни, и няколко камили с покачени на тях маймунки.
Процесията беше впечатляваща. На последното представление предлагаха „Кавалер и дама с един билет“ и не пускаха деца под 16-годишна възраст. На другия ден след края на гастрола рано сутринта на мястото, където се беше разполагал циркът, беше изметено и почистено без всякакви следи от гостуването му. Имаше поверие, че когато в града дойде цирк, винаги пада хубав дъжд.
На югозапад от Марно поле е разположена Марнополската махала. Живеещите тук бяха истински великотърновчани – трудолюбиви, честни, родолюбиви…
В махалата се развиваха много занаяти – например братя Коларови се занимаваха с дърводелски изделия. Известен майстор на мебели и оборудване на магазини беше Борис Христов. Братя Дупалови бяха прочути с шарените си пеещи каруци. Друга известна фамилия бе на братя Вачеви – търговци на спиртни напитки. Няма да пропусна дядо Доньо Варнев, който имаше два магазина за продажба на месо. В марнополската махала се намираше содолимонадената работилница на Пантилеев…
Всички марнополци си живееха задружно. Заслужава внимание да бъде споменато семейството на Христо Петров – Щастието. Като млад той остава вдовец с три деца момчета. Това го принуждава да потърси майка на своите деца и той свързва живота си с Недка Денчева, вдовицата на антифашиста Стефан Денчев, убит през 1925 година. Тя вече имала две деца момчета. Така това семейство вече има петима синове, а от съвместното им съжителство се ражда и последният им син. Тези самоотвержени родители отгледаха синовете си Димитър, Петър, Панайот, Денчо, Митко (Флай) и Живко, давайки им прилично образование на счетоводители и икономисти, а най-малкият от тях завърши медицина. Гражданството ги познава като честни и родолюбиви великотърновчани.
В Марнополската махала беше организиран Юношески туристически съюз, който възпитаваше младежите в любов към природата и опазването й, в обич към родния край и Родината.
С инициативата на марнополчани се създаде читалище „Искра“, което провеждаше редица културни инициативи. Със скромната лепта на марнополчани започна изграждането на дом-паметник на читалището. Тъй като събраните средства не бяха достатъчни, бе сключен договор със заможния габровец Дипчиков срещу дългогодишен наем на киносалона, за да бъде завършена сградата. Културната дейност на читалището се развиваше успешно, обогатявайки живота в града.
Днес този храм на културата е превърнат в търговски център за продажбата на различни кичозни стоки: дънки, поли, якета, сутиени, бодита, тийнейджърски дрънкулки, а във фоайето и пред входа се сервират кафе и алкохол. Сещам се за онази библейска картина в евангелието, когато Христос влиза в храма, зает от търговци и фарисеи, и с бич в ръката ги прогонва оттам…
По материала работи Ана Райковска
За кои години става въпрос.