От петела до цветния часовник, или как великотърновци отмервали времето през годините

В наши дни, когато искаме да разберем колко е часът, поглеждаме към смарт устройствата си. С тях дори и смяната на часовото време вече не е наш ангажимент, тъй като става автоматично, за разлика от все по-рядко използваните класически ръчни часовници.

Преди столетия обаче, когато персоналните механизми за измерване на времето са все още недостъпни за голяма част от населението по нашите земи, хората се ориентирали за началото на трудовия ден по… петлите. В пътеписа на Феликс Каниц от 1871 година „Дунавска България и Балканът“ за Търново четем:

„Въпреки ранната сутрин на чаршията (Самоводската чаршия – б. а.) цареше голямо оживление. И българският гражданин тръгва на работа с първите петли. Селяните от близката околност мъкнат на малки магарета всевъзможни хранителни стоки, а между тях тичат продавачи на мляко, плодове, дърва, рекламирайки шумно стоката си…”.

През Възраждането часовниковите кули постепенно станали важна част от търновския градски живот и се превърнали в забележителен символ на своето време.

Една от първите им функции била да синхронизират религиозните обреди – както за християните, така и за мюсюлманите. Часовниковите кули отброявали работното време и почивката на пазарите и занаятчийските работилници, една от най-важните за всички жители информация по онова време.

През 1872 година в турската част на Велико Търново с усет към спецификата на околната архитектура първомайсторът Уста Генчо Кънев от Тревненските колиби Генчовци построил българската каменна кула-часовник, известна като „Сахатли”. Тя допринесла за формирането на модерния облик на селището и била сред най-важните градоустройствени акценти наред със Сарашката джамия, намираща се на втория по големина тогавашен търговско-стопански център – площад „Кая баш”(сега площад „Цар Иван Асен I“), и Куршумли джамия, наречена така поради покрития си с олово купол (на нейното място е изградена Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“).

Всеки ден кулата-часовник отброявала времето за работа и почивка на еснафите.

А именно в тая част на града се намирали няколко чаршии – абаджийска, кожухарска, сарашка, които заемали водещо място в икономическото развитие на селището през втората половина на XIX век. В тоя район на старо Търново била и покритата чаршия със златарски и манифактурни дюкяни, подобна на тази в Цариград. Майсторите с нетърпение очаквали часовете за почивка, с удоволствие се срещали на раздумка в Червеното (Салкъм) кафене, подслаждали разговорите си с приготвеното на жар кафе, а прозорците с гледка към околните чаршии им позволявали да следят за мющерии и в случай че пред дюкяните им се появял купувач, те бързо се отправяли към него.

Часовниковата кула, както и Сарашката (Каябашката) джамия били съборени през последното десетилетие на XIX век по нареждане на тогавашния кмет Панайот Славков. На тяхното място създали градина, но болшинството старостоличани били недоволни най-вече от разрушаването на кулата-часовник. Дори след години в местната преса публикували стихове, заклеймяващи кметското решение. Според издадения през 1907 година „Пътеводител на гр. Велико Търново и околността му“ градският часовник от съборената кула „се окачи на камбанарията при църквата „Св. Никола“. Там той не само продължил да възвестява часа, но и отлично се вписал в колоритния бит на града.

През 1885 година в построената кула над храма „Св. св. Кирил и Методий“ („Св. Атанасий“) в квартал „Варуша” монтирали специално часовниково устройство с швейцарски механизъм.

То отмервало с биене на камбана целите и половинките часове, като въжето се притегляло с помощта на тежки топузи.

Запазени до наши дни спомени свидетелстват, че кулата–часовник изпълнявала функциите и на своеобразен сватовник между чираците и слугините в района, които по отброяването на часовете уж случайно се срещали по време на краткия си отдих.

Земетресението през 1913 година разрушило старата камбанария с часовниковата кула. За да се предотврати за в бъдеще подобна трагедия, построили новото съоръжение с часовника под сградата на самия храм.

Малцина знаят любопитния факт, че когато преди години часовникът се повредил, църковното настоятелство успяло да се свърже с все още съществуващата швейцарска фирма производител. Нейните представители, изумени, че техен механизъм, направен преди толкова години, продължава да отмерва времето, приели да изпратят екип, който да ремонтира часовника на място. Цената обаче се оказала непосилна и настоятелството прибягнало до услугите на майстор-часовникар от Горна Оряховица. За негова чест и за радост на всички старостоличани той се справил отлично с трудната задача.

Следващият часовник, който се вписал в делничния и празничен живот не само на великотърновци, но и на страната, бил монтиран на Търновската гара, чийто строеж започнал през 1899 година. Официалното й откриване се състояло на 8 октомври 1900 година “на часа десет заранта”.

В края на горещото лято на 1911 година тържествената сесия на Окръжната постоянна комисия дала зелена улица за функционирането на представителната Окръжна палата, която жителите на Велико Търново помнят като Окръжен народен съвет в годините на соца, а сега споделя съдбата на разрушаващите се в града постройки. Сградата впечатлявала не само с изящните декоративни орнаменти на прозорците, парадния вход, балкона, капандурите и покрива (дело на Леон Филипов), но и с красивата си и полезна екстра – монтиран часовник, който прецизно отмервал времето, биейки на всеки половин час. Само две години по-късно катастрофалното за града земетресение нанесло сериозни щети на архитектурния шедьовър. Старостоличани успели да го възстановят почти в предишния му блясък. Но часовникът така и не се появил отново на сградата и за него свидетелстват само съхранените до наши дни снимки. На някои от тях, правени след 1913 година, ясно се вижда само маркираното му на фасадата място.

През 1933 година в панорамата на града се вписало ново здание (в експлоатация 1935 – 1954 г. ). По проект на проф. арх. Станчо Белковски (1891 – 1962 г.)  в западния край на прочутата Самоводска чаршия, точно срещу емблематичния хан на хаджи Николи, се извисила Пощенската палата (Старата поща). Великотърновци не останали доволни от монументалната постройка, която закривала гледката към хана и не пасвала на архитектурния стил на чаршията, но били възхитени от двустранно поставения механичен часовник. Той работил години наред, но стрелките му отдавна вече не отброяват времето.

Дълго време часовете и минутите показвал часовникът, поставен на зданието на Търновския клон на Българската народна банка.

Сградата била осветена на 9 юли 1939 година и оттогава от най-високата й част, разположен на ъгъла двустранно за отлична видимост от всички посоки, механичен часовник с прецизна точност „съобщавал“ времето. Само редките смазвания на механизма му налагали неговото спиране за съвсем кратко време. С такъв часовник разполагала и сградата на централата на БНБ в София.

В по-ново време великотърновци навярно си спомнят и електронния часовник, монтиран на куличката на днешната Пощенска палата. Освен часа, той показваше температурата на въздуха, датата, месеца и годината.

В наши дни часовник има на Художествената галерия „Борис Денев“.

На 22 септември 2019 година пред Факултета по изобразително изкуство се открива първият в България часовник, направен от живи цветя. От тогава досега той не само показва времето, но и краси центъра на старата столица. Идеята за поставянето му е на Ротари клуб Велико Търново и е взаимствана от Женева. Уникалното за страната ни цветно часово съоръжение е доставено и монтирано от пловдивската фирма „Велеганови” – представител за България на италианска фирма, която е специализирана в производството на часовници за градска среда и държи огромна част от пазара в тая област.

Сложното устройството на часовника е оборудвано с GPS връзка и ако токът спре, това му помага „да догони“ времето. Часовникът е устроен да се сверява сам на всеки две седмици и да минава от лятно на зимно часово време и обратно. Община Велико Търново осигурява и поддържа цветята, оформящи циферблата на красивото и полезно съоръжение.

ТОДОРКА НЕДЕВА