Петър Борсуков – Бор от всяка случка правеше виц

РБ „П. Р. Славейков” подготвя специална изложба с творби на емблематичния карикатурист на „Борба”

Големите творци, дори преминали в отвъдното, никога не си отиват от света на живите.

Отлетяха 5 години от кончината на художника и карикатурист Петър Борсуков – Бор, но кой може да повярва на това, щом Търново го помни, а веселите му шаржове в редакцията на любимата му „Борба” са още едно намигване, че никога не си е тръгвал.

И нали беше шегаджия и сатирик от класа, така подреди нещата, че да му върви на кръгли годишнини. Защото през 2025 г. отбелязваме и 90-годишнината от рождението му и по този повод РБ „П. Р. Славейков” представя специална изложба с част от огромното му творчество. Събитието е на 25 април от 17,30 ч. в рамките на „Фоайе на книгата с автограф”.

Не трябва специален повод обаче да си спомняме за Бор, за невероятния му разностранен талант и необозримо въображение. Петър Борсуков – Бор беше много неща – журналист, художник, карикатурист, писател и общественик, емблема на в. „Борба”, на когото посвещава повече от 5 десетилетия от живота си. Постъпва в него през 1958 г., става завеждащ отдел „Хумор и сатира” и продължава да праща карикатури дълго след пенсионирането си през ноември 1995 г. Той е автор на логото на вестника, а неговата ежеседмична хумористична страница „Стрела”, излизаща до 1987 г., беше любима на поколения читатели. Сам си беше отдел, сам си печаташе текстовете, преглеждаше коректурите и следеше отпечатването. Привличаше и цяла армия сътрудници.

Огромният брой изключителни карикатури, фейлетони, епиграми, хумористични разкази, шаржове и журналистически материали, излизащи в печата, подписваше с различни псевдоними – П. Етър, БОРИМИР, Стрелец, Камен Константинов. Но Бор му беше любимият, измислил си го е той и с него бе най-разпознаваем. Дълги години талантливият творец ръководеше сатиричния театър „Надежда“ към едноименното читалище във Велико Търново, както и работата на великотърновския клуб „Стрела“, за който е написал сценариите за 28 сатири. Библиографията му е богата, сред първите му заглавия са „Звезден прах в очите” (1961), „Анахронизми” (1963), „Девета дупка на кавала” (1966). Борсуков илюстрира корицата на изданието „От понеделник до неделя във В. Търново“ от 1960 г., което отразява живота в града през този период. Една от последните му пиеси, с Христо Медникаров и поставена в Трявна, е „Мъже играят на момчета”.

Огромна фигура в българската култура, той получи заслужено признание.

Носител е на награда на Съюза на българските журналисти през 1978 г., както и на „Специалната награда на СБЖ”, по-късно и на „Златно перо”, а през 1985 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий” първа степен по случай 50-годишнината му. Борсуков е първи носител заедно с Лилия Наумова и Яна Първанова на наградата „Велико Търново”, учредена през 1996 г.

Мнозина търновци имат своите спомени с Петър Борсуков – Бор, но сега ще го представим през погледа на сина му, който носи същото име – Петър Борсуков.

ЗА ПРОИЗХОДА НА ФАМИЛИЯТА ИМА СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ

Художникът карикатурист е роден на 21 юни 1935 г. в Омуртаг. Интересната му фамилия се предава от поколения, още от прадядо му, който бил от Котленския край. Основателят на рода се занимавал с износ на чамов материал по Анадола и арабските страни в Близкия изток. Та фамилното име Борсуков дошло естествено с поминъка, съчетание е от бор и сук, на арабски – пазар. Правилният изговор е с ударение на първото „о”.

След средното си образование Петър Борсуков следва в Художествената академия в София, а като студент квартира му била таванът на вуза. Там се сприятелява с Иван Миланов от Елена и с Огнян Мирчев, автори на прочутото пано „Търновската книжовна школа” в РБ „П. Р. Славейков”. Засича се в академията и с Владимир Димитров – Майстора, който дори нарисувал портрет на младежа при едно от упражненията и му го подарил. Имал е досег и с големите художници Стоян Венев и Илия Бешков, от тях се учил да рисува карикатури. Голям приятел през тези години му става и карикатуристът Радослав Маринов – Реме.

Постъпва в „Борба” и така вестникът става първото, но и последното му работно място. Велико Търново го среща и с жена му. В началото на 70-те години група френски журналисти дошли на обмяна на опит, превеждала им коренячката търновка Недка. Харесали се, оженили се, а през 1975 г. се ражда синът им Петър.

МАЙСТОР НА КАРИКАТУРАТА

„Да се ориентира към карикатурата, за него е било естествено заради будната му гражданска съвест. Но казваше, че това е най-трудният жанр в изкуството, защото с малко думи или с няколко щрихи трябва да се предаде голямо послание и то да бъде запомнящо се и завладяващо аудиторията. Рисуваше забавни карикатури, но повече го влечеше към сатиричните, по-наболели проблеми. Това, което съм чувал от него, е, че е имал проблеми с цензурата, като идва в „Борба”, и е наблюдаван под лупа, защото нарушавал принципите на социалистическия реализъм. Опитвали са се да му дават някакъв уклон, но той не се е поддавал. Дори под заплахата да загуби работата си, намирал начин да бъде себе си и да запази чувството на свободолюбие и духовната си независимост. Един от неговите девизи е „Боре, стърчи винаги нагоре!”. Той работеше денонощно, до него на нощното му шкафче винаги имаше голям наръч от моливи и флумастери и топ с листи. Идеите му идваха от всяко нещо, било от новини по телевизията, било от видяно, докато се прибираше вкъщи от редакцията. Вървеше пеша, много рядко използваше транспорт.

Това му доставяше удоволствие, защото на всеки 5 метра го спираха хора от града. Един го поздрави, друг му разкаже нещо, той си записваше. От всяка една ситуация или случка можеше да направи виц, много бързо откриваше смешната и забавна страна. Имаше добро и тънко чувство за хумор. Лампата му светеше до ранни зори, постоянно имаше нещо нахвърлено върху листа. Бяхме свикнали вкъщи да е постоянно ангажиран и го приемахме за нормално. Баща ми беше наистина отдаден на това, което върши. Казваше, че не работи, защото това е страстта му. Въпреки безсънните нощи творческата умора никога не го събаряше, чувстваше се удовлетворен и в свои води. Беше наистина неизчерпаем на идеи”, разказва Петър Борсуков – син. И наследникът му не може да каже точната бройка на карикатурите му, но са хиляди. Всички са подредени в папки, а те в кутии по години и се съхраняват грижливо и с почит. Запазени са и чувалите с писма и картички от почитатели.

В наследствена реставрирана къща на ул. „Гурко” художникът имал намерение още през 90-те години да отвори галерия „ЦаревИц” с творбите си, макар че те са толкова много, че нямало да ги побере.

Идеята още не е пропаднала и синът му не се е отказал, но бюрократични спънки и формалности забавят осъществяването й. Богатото творчество на Петър Борсуков – Бор включва и пластики, както и артинсталации на хумористична тематика, непоказвани пред широката публика, а само на приятели. Трудни са за описване, просто трябва да се видят. В техническата част и за по-мащабните проекти му помагал братовчед му Йордан Борсуков, също художник.

БЕШЕ ПРИМЕР ЗА ПОДРАЖАНИЕ

„Той избягваше светлината на прожекторите. Не обичаше купоните, както и многолюдните сбирки или тържества. С усмивка и скромност приемаше славата и никога не проявяваше високомерие или надменност. Имаше си самочувствието на творец, но никога не е било доминиращо в поведението му. Много начинаещи в изкуството се допитваха до него, на никого не е отказвал съвет. За мен беше пример за подражание и много му се възхищавах. Често ми повтаряше израза, който се превърна в завет: „Работи за името си, после то ще работи за тебе”. Следвам го и до днес. Имаше много приятели сред творците и във вестника, но най-близки му бяха Александър Терзиев, Богдан Терзиев, Нестор Иванов, Никола Гелов, Спиридон Борисов, Йордан Великов, главните редактори Илия Манев и Николай Томов, Христо Медникаров, Веселин Долчинков, Иван Русков, Найден Найденов и Иван Александров – директор на библиотеката и инициатор на изложбата”, продължава да реди спомените си синът на художника. Едни от най-скъпите му моменти са, когато баща му с доверие показвал първо на него карикатурите си, за да провери въздействието, и е искал мнението му. Понякога художникът правел по няколко чернови, защото искал всичко да е изпипано и да поднесе на читателите само най-доброто.

Ана РАЙКОВСКА