Някогашният Великден. Чудни спомени от детинство, прилични на златни сънища

През 1934 година читателите на общински вестник „Велико Търново“ имат удоволствието да прочетат колоритни спомени за някогашния Великден. Техен автор е забравеният днес д-р Тодор Янков. А до 30-те години на миналия век завършилият солидно образование по философия и история в Русия, Австрия, Италия и Швейцария наш съгражданин е сред най-изявените педагози, публицисти и културни дейци от старата столица, занимава се активно с обществена дейност, изнася сказки, беседи, говори на учителски конференции, спори по обществени и местни градски въпроси. Включва се и като актьор в театралната трупа към читалище „Надежда“. И след пенсионирането си е желан сътрудник в чужди и български вестници и списания.

Светлият „християнски празник на празниците“ и 160-годишнината от рождението на д-р Тодор Янков е повод да направим съпричастни съвременните жители на историческата и духовна столица на България с великденските трепети на нашите предшественици от отдавна отминали години. За да се потопим в тогавашната (пред)празнична атмосфера, ще ни помогнат спомените на д-р Тодор Янков*:

„Щом минеше Заговезни с неговото преяждане до самозабрава и с тъй любимото от невръстния детски свят въртене на „алвата с орехи“, настъпваха дългите велики пости, намръщено посрещани, но много полезни в здравословно отношение. Но ето ги вече към своя край – наближава Великден…

Празнуван по стария календар Великденът и предшествуващата го Страстна седмица се падаха в хубави и слънчеви пролетни дни.

Чистенето вкъщи, към което бях враждебно настроен, тъй като трябваше и аз малко-много да помагам, се свършваше и настъпваха пълните с религиозна тайнственост няколкото предвеликденски дни – Великата сряда, Великият четвъртък и т. н.

В сряда вечер нашата улица, започвайки от Самоводския мегдан и водеща за „нашата“ черкова „Св. Никола“, обикновено тиха, се оживяваше. Хората – цели семейства – бързаха за черкова, на която клепалата ги призоваваха.

Вътрешността на храма имаше жалеен вид – иконостасът, свещниците и владишкият трон биваха покрити с чер плат. Пеенето беше тъжно, а свещениците – в черни одежди със сребърни ивици. Божият дом е препълнен с народ със свещи в ръка…

Изнасят разпятието… Народът навежда глава и се кръсти. Разпятието е поставено насред черкова, после което започва поклонение, палене на свещи, полагане в подножието здравец… На другата вечер бива изнесена плащаницата, или питафито на тогавашен търновски език. С труд и изпотени чела я носят пеещите свещеници, и то тъй, че вярващите, кръстейки се да минават под него за здраве. Те я просват на голяма маса пред кръста, от който фигурата на Христа е снета… Тя остава на своето място за поклонение през целия велик петък, после което се извършва символичното погребение.

Всичко това ми влияе на душата възпитателно и отрезвително, но все пак не ме спасява от нечестивите мисли да направя покушение върху топлите, издаващи обаятелен мирис козунаци – куличета по нашенски – които още в петък са изпечени и грижливо наредени от майка ми в килера между чисти и дебели подложки и покривки, за да запазят своята свежест.

Зорко следен от нея, аз си налагам най-невинен израз на лицето и преструвайки се, че излизам от къщи, всъщност правя своя план за покушение. Тя е спокойна и не обръща внимание на мене – нали е заключила килера и е поставила ключето от туферчето под килима в пруста.

Аз траквам пътната врата, уж излизам, а всъщност изтепвам по стълбата на горния етаж, определен за гости, и с бързината на къртица започвам да търся ключето. Безхитростно скрито под килима, скоро го намирвам и още по-скоро се отзовавам в килера. Най-напред чопля козунаците тук-там, но тъй като „ядящ апетитъ “ иде и се увеличава, казвам си в ума „да става що ще“, и с голямо удоволствие изядам едно от по-възмалките козунаци. След това ключето е отново на своето място и аз, ни лук ял, ни лук мирисал, благоразумно изчезвам на улицата. Но след това съвестта започва да ме бие, но не за простъпката ми, а за извършения грях, като съм ял блажни козунаци на Великия петък. Обаче аз скоро се утешавам с решението си на Великден да се помоля на Исуса Христа да ме прости, който от радост, че е възкръснал, сигурно ще стори това… Същият грях са извършили и някои мои другари, които доверително ми признаха това.

Великата събота ми се вижда извънредно дълга и мъчителна, няма къде да се иде, какво да се прави.

Наново ме изкушава предателската мисъл да взема ключето от килеря и да направя едно второ посещение на козунаците, но ме догрешава и още повече изплашва откритието, което на следния ден ще направи майка ми – че съм изял цял козунак… Най-сетне се смръква, всички се прибираме в къщи при бележката на майка: „недейте тъй, пазете да е чисто“.

След скромна постна вечеря тутакси лягаме. Баща ни казва на слугите: „Хем, който чуе да клепне черква, да ни разбуди… да не се успим“.

Сън не ме хваща, да не би да не ме разбудят. Изказвам опасенията си в тоя смисъл, но бивам успокоен. Заспал съм, някой ме буди: „Хайде ставайте! Черква клепна“. Отварям очи, слушам: черковните клепала бият. Скачам от леглото, както никога друг път, преизпълнен с едно благостно чувство. Бързам да се обличам. „Где ми е жилетката? Каишката?“

Най–сетне измити и облечени в обикновените си дрехи – празничните остават за самия Великден – тръгваме всички за черкова.

Среднощ. Улицата е рог тъмна, защото небето е застлано с облаци, между които тук-там блестят звезди. В тая свещенна нощ витае нещо велико и тайнствено, което изпълва душата ми с трепет. На всеки 2-3 крачки изпъкват тъмните силуети на отиващите към черкова махлени. Всички вървят в мълчание или говорят малко и с шепот. Носим големи свещи, но незапалени.

В черковния двор се мяркат групи от момчетии, към които ми се забранява да се присъединя. Черковата е потънала в мрак и тишина. След малко идват свещениците, последвани от народа, излизат да обикалят… Аз се охитрявам и оставам вътре с мои другари и други много по-възрастни от тях. Черковната врата бива затворена и започва кадене с тамян, и то в такава степен, че цялата вътрешност на храма се изпълва с дим. Не се вижда нишо. Отвън глухо се донася пеене, което става все по ясно… „Идат!“ виква някой. Всеки грабва по нещо – дискуси и други предмети, с които може да се прави шум.

Зачува се от вън възторжено пеене: „Христос възкресе из мертвих…!“. В стъклата на черковните прозорци се отразява светлината от запалените свещи.

Първият ден на Великден – слънчев и ясен. Започва до обяд разнасянето на насипани със захар козунаци и червени яйца на роднини, започвайки от кръстника.

На дванадесет часа тръгваме за черкова – „за пладне“. Сега всички са облечени в празднични дрехи, а жените – в копринените си венчални рокли, шумящи при всяко движение. Черковата има извънредно праздничен блестящ вид. Започва четенето на евангелието… Евангелието освен на славянски казва се и на български, арабски и дори на френски… Но убеден съм днес, че ако в черкова би се случил някой френец, толкова би разбрал от тоя френски език, колкото ние от арабския.

Отново свещеници и псалтове пеят „Христос възкресе“, но внезапно се появява една старческа глава откъм аналоя на даскал Давида и запява на гръцки „Христос анести…“. Това е хаджи Кирулата от Арбанаси, който всяка година по Великден идеше в Търново, и то на „Св. Никола“, да изпее един вид контрабанда „Христос възкресе“ на гръцки.

След черковната служба тръгваме ние, децата – по-късно идват и родителите – за Марно поле „на кончетата“. Джебът ми е пълен с дребни пари, спечелени при разнасянето на козунаците, за която цел съм придружавал слугинята. Най-напред се въртя на кончетата, яхнал някое дървено боядисано конче в поза на препускане, после тичам при люлката, но не смея да се кача, а завистливо гледам разните слугини с техните приятели да се изкачват нагоре и да кряскат от уплаха, слизайки надолу. След това си купувам пуканки, ям тани-бани, пия шербет… и в края на краищата се чудя где да се дяна от стомашни болки… И тъкмо когато веселието е в своя разгар при разни свирни с гайди, хора, викове и пристигане на цели тълпи откъм града, бързам да си ида в къщи и подиря изцеление…

И радостта, възторгът и чувството на умиление са се вече изпарили, разбира се, докато стомашните болки преминат, а след това започваме на нова сметка.

Чудни спомени от детинство, прилични на златни сънища!“.

Тодорка НЕДЕВА