Преди 100 години във Велико Търново се открива първият у нас пансион за деца на железничари
През 1925 година с указ на цар Борис III във Велико Търново се открива първият в България пансион за деца на железничари.
Първоначално той се помещава срещу Сечената скала на крепостта Царевец в частното здание на Иван Дюлгеров, известно като “Търновски хан”. За целта сградата се ремонтира, правят се и допълнителни пристройки. Преди сто години пансионът приютява четиридесет и пет деца, като шест от тях учат в прогимназиите, двадесет и три в гимназията, седем в полукласическата гимназия и девет в Търговската гимназия. Идеята за създаването на пансиона е да се облекчи животът на бедни железничарски семейства, като същевременно се даде възможност на техните наследници да получат солидно образование. В пансиона първо се приемат деца на родители, загинали по време на работа. Следват семейства с по-ниски доходи, и само при наличие на свободни места бройката се допълва с деца на по-висшестоящи служители в българските железници. В последните години има и свободен прием на ученици, чиито родители работят извън сферата на БДЖ.
С писмо от 10 април 1925 година секционният инженер при гара Горна Оряховица отправя молба до великотърновския градоначалник да “отпусне място за собствена сграда”. На 17 март 1930 година представители на министерството на железниците посещават Велико Търново за да „огледат за последен път мястото, определено за строеж – между „Баш хамам“ и „Среднята баня“.
Строителството започва през пролетта на същата година на красивия терен близо до Янтра.
Дворът на сградата се спуска към реката, а солидно стълбище, увенчано с желязна двукрила врата, извежда на брега ѝ. По време на традиционните си разходки на крепостта Царевец търновци наблюдават “солидността и красотата на това здание – пансион”, което “засега е най-здравата и най-красива постройка във В. Търново”, струваща над пет милиона лева, свидетелстват очевидци.
Зданието обхваща площ от седемстотин квадратни метра. На фасадата му са прикрепени две изящно изработени железничарски емблеми и надпис с посребрени букви “Железничарски пансион”. Отвън то е боядисано в червено, а вътре – в слонова кост. В сутерена се помещават столовата, кухнята, приборната стая, баня, пералня и стая за парно отопление. На горните два етажа се намират канцелариите и спалните помещения. Дългите коридори са постлани с черен и бял мрамор. Приемният салон е с “изкуствени бугардисани колони”. Сервизните помещения са облицовани с европейски фаянсови и теракотени плочки, „просто човек да не смее да стъпи по тези лъскави камъчета“.
Тази “прелестна и така нужна на железничарските деца и техните семейства постройка” се освещава тържествено на 14 септември 1932 година.
На паметното за града събитие присъстват министърът на железниците Ст. Костурков, видни гости, много граждани, които “заслужено са удостоени с високата чест – в недрата на старата столица величествено да се издига пансионът за железничарските деца, наречен “Цар Борис III”.
За атмосферата в Панса, за мястото и ролята му в живота на неговите обитатели, а и на жителите на Велико Търново, свидетелстват спомените на Милка Маркова:
„Когато аз живях в пансиона, целият му екип от служители и работници беше не само от професионалисти всеки в своята област, но и от много добри и възпитани хора. Те бяха нашите родители, нашите баби и дядовци. Ние бяхме едно голямо семейство…
Отоплението беше с парно, в столовата давахме дежурства от всяка група за поддържане на реда, сервирането и отсервирането. Спалното бельо се переше от персонала. Наистина за всичко беше помислено, имаше много добър ред, живееше се чисто и приятно без проблеми. Атмосферата беше спокойна, дружеска, семейна.
Редът, условията на живот, отношенията, създаваха спокойствие и удобство по време на нашето обучение.
Ръководството на пансиона поддържаше много добри контакти с директорите и преподавателите на всички учебни заведения. Интересуваха се от успеха ни, от поведението ни, от представянето ни в училищата. Имахме удобни занимални, всеки си имаше бюро и шкафче за учебните пособия, в спалните всеки си имаше шкаф за дрехите, а в партера-шкафче за обувките. Вътре ползвахме домашни пантофи, защото се поддържаше изключителна чистота. В партера имаше доста добра баня, но който пожелаеше, можеше да ползва и градската баня когато му е удобно. До пансиона се намира банята „Баш хамам” и това беше голямо улеснение. В определени периоди имаше милиционерски пост в тъмните часове на зимата по времето когато се прибираме от училище…“
Малцина знаят, че големият наш историк проф. Николай Генчев (1931 – 2000 г. ), докато учи в Мъжката гимназия, прекарва няколко години от живота си в железничарския пансион.
В том пети на своите “Спомени” той представя най-точната духовна характеристика на емблематичната за града институция: „…Това, което най-много ми е допадало през първата година в пансиона, бяха съботните дискусии на литературни и културни теми, организирани и ръководени лично от директора Христо Кулов. Откровение за мен бяха и концертите, които даваше в неделя вечер на виолончело възпитателят Христов, млад и прегърбен мъж, завършил френска филология… Литературните дискусии ни подтикваха сами да търсим литература. Да четем непрекъснато, да се готвим за споровете, които бяха горещи и откровени, да се учим да говорим и спорим публично… Пансионът разполагаше с богата библиотека, която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден днешен, че под номер 1 беше заведена “Чичовци” на Иван Вазов, а под 10-099 – “Емил” на Ж. Ж. Русо”.
Не само видният историк е гордост за железничарския пансион. Определен период от живота и на други забележителни българи е свързан с него. Сред тях са: д-р Никола Грозев (1919 – 2001 г.), Иван Делчев – журналист, оставил трайни следи във вестниците “Поглед” и “Антени”, както и много други творци, учени и общественици.
Тодорка НЕДЕВА
