В памет… Една година без проф. Иван Харалампиев

В годините, когато бяхме млади асистенти в Университета на Света гора Търновска, на колегата Иван Харалампиев му прикачиха прякора „Хубавия Иван“ (дай, Боже, всекиму такова прекоросване!), а той си остана такъв до последните си дни — хубав и снажен, забележим отдалеч, дори след като беше два мандата негов ректор.

Гордеехме се, че сме от поколението, обучавано в нашата Alma Mater как се прави наука, но той показа и как се доизгражда стореното от предишните ректори. Негово добро дело (себап) е чешмичката пред входа на Ректората, преместването на паметника на нашите покровители — равноапостолните братя Кирил и Методий — от „задния двор“ на полагащото им се челно място, на което са днес, а зад тях извиси ръст храмът на Патриарх Евтимий (пак негово начинание).

„Любов моя“ на своята съпруга Пепа и обичания тати на своята дъщеря Ива, той беше и виден общественик, почетен гражданин на нашия град от 2006 г, радетел на Втората Търновска школа към Университета, опора и автор на нейния алманах „Търновски писмена“.

По житиепис той е от такъв край на Отечеството (Кюстендилско), който си има своя Вълкадин да пита Бога защо граница дели българската земя и родното село на неговата майка е в „отвъдна земя“. Политическите превратности след Девети му налагат битие в Източните Родопи, където работи баща му, а се „венчава“ за Света гора Търновска — тук е студент, докторант, асистент, доцент и професор.

Както ще забележат неговите учители в голямата лингвистика, Иван Харалампиев се оказва носител на знанието за говорните особености на трите главни живи разновидности (диалекти) на българския език, подготвен от съдбата родолюбец за Историята на българския език, негова основна дисциплина, преподавана от 1986 г. като доцент и професор след това.

Докторската му дисертация е на оригинална тема — „Бъдещето на българския език от историческо гледище“, която е свидетелство за евристичната му нагласа и употребата на интердисциплинарен подход.

Зад тази „езиковедска сухоежбина“ стои притежател на многолика надареност по рождение, за която по нашите неизбежни литературни опори, при среща със затрудняваща перото личност, античната митология подава спасителния пояс за деветте музи, оспорващи си покровителството над него.

Изненадващо е, че е бил две години професионален актьор в Кюстендилския театър — подвластен на Мелпомена; следват покровителката на науката и красноречието (Калиопа), а заедно с нея е и Клио (музата на историците, включително и тези на езика), Ерато с китарата е напътствала с любовната си лирика своя подопечен (оставил ни е касета с негови оригинални записи), но той не само е огласявал с любими песни добрите часове с приятели, но е и съчинявал стихове, каквито са известните „Академически закачки“, рисувани и римувани шаржове, издадени през 2000 г. — ще рече, че е бил споделян с Талия, музата на смехотворството.

Сякаш притежателят на тези дарби по рождение е знаел за какво е дошъл на този свят — който има, той дава; който може, той сътворява за радост на другите около нас – семейството, приятелите, града, Отечеството. Нали са ни учили, че именно даром даденото на другите е онова, което остава с нас, преди да си тръгнем оттук…

Художниците не понасят голи стени, без картини в рамки, а като тях, филолозите, ще рече, любословите, изживяват мълчанието на събрано множество като наказание и понеже любословът Иван Харалампиев сега е с нас (за близките – със закрилата си, за приятелите – със запомнените часове на срещите с него), то приемете моите думи като ваши в разговора с него в този час на припомнянето.

Поклон, скъпи на сърцата ни Иване!”

Анчо Калоянов