Наш земляк освещава Самарското знаме

          За Руско-турската война 1877-1878 година и нейните герои е писано много. Със сигурност обаче специалистите, увлечени от важните военни действия в хода на войната и свързаните с нея дипломатически усилия, са длъжници на немалко достойни личности, оставяйки ги несправедливо в „гънките“ на голямата история като „малки“. Свещеник Петър Николов Драганов (1844 – 1913 г.) от село Дичин е сред тях.

КАКВО (НЕ)ЗНАЕМ ЗА СВЕЩЕНИК ПЕТЪР ДРАГАНОВ

Той е роден на 2 август 1844 г. в семейството на известния с буйния си прав и непокорност към османлиите Дели Никола. 22-годишият Петър заминава на гурбет в Румъния. Там в продължение на две години се занимава с градинарство, а срещите му с български имигранти и хъшове доразпалват наследения от рода му стремеж към просвета и свобода. Връщайки се в родния Дичин, Петър Драганов става инициатор за създаването на едно от първите български читалища с красивото име “Зора”, а когато през 1873 г. под ръководството на отец Матей Преображенски (Миткалото) започва основаването на местния революционен комитет, той и Васил Неделчев от Бяла черква, учител по това време в Дичин, застават начело. По-късно за председател е избран Петър Драганов.

След две години по внушение на Бачо Киро и Васил Неделчев той приема духовнически сан и става свещеник в родното си село.

Счита се, че това е добре премислен ход, за да прикрие под расото активната подготовка за избухването на въстание, известно в историята ни като Априлско. От летописеца свещеник Петко Т. Франгов от Бяла черква узнаваме следното за участието на Петър Драганов в Дряновската епопея: „Петър Драганов и брат му Величко Драганов взимат живо участие във въстанието в Дряновския манастир… За доверено лице и водител на излезлите 14 души от селото им е бил отец Драганов… Същият е член на военния съвет при четата на Бачо Киро и поп Харитон. В манастира е десятник и командва 10 четника, с които заема позиция на пътя към с. Цинга.

След опита за пробив на 7 срещу 8 май на четата през турския обръч свещеник Драганов и брат му успели да излязат живи и да се укрият в еленските колиби… и при калугера на еленския метох…”

Известно е, че свещеник Драганов продължава борбата като се включва в Тетевенската чета, начело с воеводата  Христо Патрев.

И за дейността му отново свидетелства свещеник Франгов: „На 10 август с. г. (1876-б.а.) свещеник Драганов си обръснал брадата в с. Самоводене при учителя Никола Водски и без „попска форма” заминали с брат си Величка за Свищов, та, със съдействието на добрия и народен деец Христо Бръчков, се прехвърлили в ближна Румъния. Двамата братя живееха в Румъния до Освободителната война и се завърнаха с руските войски, като се зачислиха в редовете на Българското опълчение. Свещеник Драганов бе като свещеник на Опълчението”.

След обявяването на Руско-турската война, на 17/29 април 1877 г. великият княз Николай Николаевич подписва заповед за формиране на самостоятелна войскова единица в състава на Дунавската армия – Българското опълчение. На 18 април Градската дума в Самара избира състава на делегацията за връчване на знаме за опълчението.

През същия месец нашият земляк се записва в Българското опълчение и е назначен за свещеник на Втора опълченска бригада.

Датата 6/18 май 1877 г. остава паметна за всички българи. Тогава в лагера на опълченците, разположен на 3 км от румънския град Плоещ, идва делегация от град Самара (от 1935 до 1991 г. известен като Куйбишев – б. а.) и носи скъп дар – ушитото там още през 1876 г. знаме, предназначено за „южните славяни, борещи се за свобода”. На тоя ден започва церемонията по освещаване, приковаване и връчване на знамето, предназначено за Трета опълченска дружина.

„Знамето се освещаваше от свещеник Петър Драганов от Търновско, един от малцината останали живи от сраженията с турците при Дряновския манастир…”, четем в тогавашната преса. Заедно с него в тържествения ритуал участват  архимандрит Амфилохий и още един свещеник. Нашият земляк има високата чест не само да освети превърналото се в символ и светиня за опълченците и за целия ни народ знаме, известно като Самарско, но и да отслужи  молебена, с който започва тържеството. На церемонията присъства  главнокомандващият Дунавската армия княз Николай Николаевич.

Знамето поема командирът на Трета опълченска дружина подполковник П. П. Калитин, чиито думи тогава прозвучават като клетва и предсказание: „Ако се наложи, животът си ще дам, но няма да позволя врага да го плени!” Знаменосец става българинът Антон Марчин от Трета опълченска дружина, която има като главна задача да опази светинята.

Назначеният за свещеник на Втора опълченска бригада наш земляк участва в сраженията при преминаването на Балкана и при Стара Загора, а също и при защитата на шипченските позиции.

За активното си участие в Руско-турската война командването му дава висока оценка, в която се казва: „По отзиви на всички офицери в дружината свещеник Драганов участва както при отбраната на Шипка, така и във всички нейни (на дружината – б. а.) операции против турците. Ревностно и самоотвержено е изпълнявал своите длъжности и се полага да бъде награден”. Отличен е с орден „За храброст“.

След Освобождението свещеник Петър Драганов се установява да живее в село Дъскот. Утвърждава се като виден деец на Павликенския край и Търновско – три пъти с огромно мнозинство е избиран за народен представител в Първото (21.10.1879-24.11.1879 г.), Второто (23.03.1880-18.12.1880 г.) и Четвъртото Обикновено народно събрание (27.06.1884-06.09.1886 г. ).

От протоколите узнаваме, че „не цепи басма никому, когато трябва да устои позиции, в които вярва и е сигурен, че те са полезни за хората“. В защита на Съединението участва в Сръбско-българската война 1885 година.

За последните години от живота на Петър Драганов отново узнаваме от свещеник Франгов: „Днес той живее в с. Дъскот, престана да свещенодейства и получава най-скромната поборническа пенсия – 40 лева в месец. Пенсионният съвет трябваше на този стар ветеран, на когото заслугите са рядкост, който служи 35 години на Бога и на народа и да му отпусне поне 100 лева на месец. Но заслугите тъй се ценят после от държавната трапеза”.

Свещеник Петър Драганов заболява тежко и умира на 19 ноември 1913 година.

Героят от четата на поп Харитон и Бачо Киро, свещеникът, осветил Самарското знаме, опълченецът, воювал за свободата на България, участникът в Сръбско-българската война. не бива да остане анонимен за обществеността,  както и да бъде оставен встрани от учебниците и честванията на паметните дати в родната ни история.  Ние, неговите земляци, му дължим заслужена почит и незабрава.

Тодорка НЕДЕВА