Необикновената история на търновка, известна като българската Мата Хари

Историята на една мистериозна пътешественичка, дружала с владетели, религиозни лидери, културтрегери и учени от цял свят никога не би видяла бял свят, ако приживе Люба Кутинчева не беше дарила през 1968 – 1969 г. личния си архив на държавата.

Точно тази агенция, призвана да пази паметта, има ключова роля в популяризирането на нейната личност, посвещавайки й изложбата „Мисия пътешественик – Люба Кутинчева“ преди 10 години. Мистерия е не само тя, но и начинът, по който архивът е разкрит, за което припомня Ивелина Кючукова, директор на Културен институт „Красно село“ и администратор на Фейсбук група за културния туризъм на България.

Люба Кутинчева сама описва всички материали, които се съхраняват във фонд в Държавен архив – София. Той обаче потъва сред останалите документи до 1992 г. Тогава колега от архива отваря папки, в които открива албуми с фотографии на арабски шейхове, политици и всякакви видни или екзотични личности между 20-те и 40-те години на XX в. И то от трудно достъпни за времето места като Арабския свят, Китай, Япония, Индия и др.

„По молба на архива по националната телевизия изчитат съобщение: „Умоляваме тези, които знаят нещо за живота и делото на Люба Кутинчева, да се обадят в Окръжния архив.“ И какво е учудването на колегите, когато след позвъняване по телефона чуват в слушалката глас: „Здравейте, Окръжен архив! Аз съм Люба Кутинчева“. По това време някогашната пътешественичка е на 82 г., мизерства в малък апартамент в софийския квартал „Свобода“. Умира след 6 години, през 1998 г., а съдбата на останалата част от архива й е неизвестна до ден днешен“, пише Ивелина Кючукова. И продължава със самата история за необикновената жена.

Люба Кутинчева е родена през 1910 г. в Търново, майка й е музикантка, бащата – лекар.

Когато Люба е на 2 г., семейството се мести в Силистра, която след откъсването на Южна Добруджа през 1913 г. остава в Румъния. Люба завършва френски колеж в Букурещ. С баща си се включват в Добруджанската революционна организация „Свободна Добруджа“, която е под влиянието на Коминтерна и през 30-те години подкрепя коминтерновската теза за съществуването на добруджанска нация. Дали Люба Кутинчева остава свързана с Коминтерна, е въпрос, който виси над целия й по-нататъшен живот, включително над смелите й пътешествия в Близкия, Далечния изток и Африка.

Люба Кутинчева бяга със семейството си от Румъния в България, после се озовава при чичо си в Турция, където изнася сказки за страната ни в някои от големите турски градове. Тогава е на 19 години. Според легендата със спечелените от сказките пари тя ще предприеме цикъл от пътувания, който ще продължи повече от десетилетие. В хода на пътешествията си научава френски, румънски, турски, руски, есперанто и арабски езици, които ще са й в помощ.

В началото тя е придружена от агронома Никола Кутинчев, който първоначално фигурира в паспортите като неин баща, при все че баща й се казва Иван. Някъде той ще бъде упоменат и като съпруг на Кутинчева. Навсякъде българските пътешественици се срещат с представители на властта и владетелски фамилии, явно предявявайки солидни препоръки. В Държавна агенция „Архиви“ се пазят 3 албума – дневници от пътуванията, които тя самата нарича „големи пътни книги“, с налепени в тях фотографии на владетели, религиозни лидери, културтрегери, учени, придружени със собственоръчно написани от тях бележки, снимки от срещите, с пейзажи, заверки с печати от официални учреждения и пр.

Пътят на Кутинчева минава през Палестина, Израел и Египет, Трансйордания, Ирак, Персия и Оман, в Индия се среща с Махатма Ганди, следват Манджурия, Шанхай.

Тя е първата българка, доказано посетила Мадагаскар и Япония, за която през 1941 г. издава и единствената си книга. Навсякъде носи пришит на шапката си българския трикольор. В Япония, също както в Турция, изнася сказки за България, неин любим жанр, с който си докарва средства и след завръщането си в България. Някои от сказките й между 1940 и 1943 г., запазени в Държавния архив, са озаглавени „Япония – Страната на изгряващото слънце“ и „Любовта и кръвта в харемите“, като втората сказка изрично е указана „само за възрастни“.

Входът е 5 лв., за учащи е 3 лв. За втората сказка пояснението е: „Робството на жената под драконовия закон на Мохамед и религиозния фанатизъм. Животът зад високите и недостъпни стени на харемите, в неговата жестока и престъпна действителност“. Прави впечатление добрият рекламен език на афиша, който цели да възбуди любопитството на публиката и да създаде очакване за ексклузивно преживяване, наситено с разбулени тайни и пикантерии, както и проявата на въображение от страна на авторката, която едва ли е успяла да посети много хареми.

Най-отгоре на афиша четем следната справка за самата Кутинчева: „Младата и смела българка, която с риск на живота си, неизброими опасни приключения, премеждия и страдания в продължение на около 10 години е успяла да пропътува целия Далечен изток: Сирия, Палестина, Трансйордания, Египет, Ирак, Персия, Афганистан, Белуджистан, Маскат, Оман, Индия, Бирмания, Сиам, островите Цейлон, Борнео, Суматра, Целебес и Формоза; Китай, Япония и много още покрити с тайнственост и мистика краища на Далечния изток“.

В Шанхай Кутинчева се оказва на косъм от смъртта, продължава разказа си Ивелина Кючукова.

Отвлечена е заедно с две англичанки, които са екзекутирани, но тя е освободена, след като за нея е платен неизвестно от кого откуп. Годините си на странствания тя ще опише в предговора на книгата си за Япония и като сблъсък с човешката злоба, алчност, завист и най-низки страсти, като „най-груба действителност – с риск на живота ми, с много опасни приключения, неизброими мъки, страдания и… много сълзи.“ Пише, че за пътешествията си е изхарчила цялото бащино състояние, както и всичко, „спечелено в чужбина с тежък и упорит умствен труд“. В този предговор не се споменава да е изкарвала средства с тежък селскостопански труд – бране на портокали, банани и прочие, както ще споменава в сказките си по-късно.

С разбито здраве през 1935 г. тя се връща в Европа. В Париж следва журналистика и френска филология. Стажува като кореспондент на в. „Матен“. Пътува до Испания, Мароко и Южна Африка. През 1939 г. се омъжва за журналиста Александър Дагоров, като отглежда сина му от предишен брак. След 1944 г. изчезва от радарите. Не се знае нищо за живота й до онова обаждане през 1992 г.: „Здравейте, Окръжен архив! Аз съм Люба Кутинчева!“.

По материала работи Ана РАЙКОВСКА

Сн.: Държавен архив