Набори 1956 и 1957 седнаха пак на маса и преживяха детството и младостта в родното място

Порасналите приятели си спомниха първия асфалт в селото и как са миели цървулите си, преди да влязат в училище

СЛЕД ДЕСЕТИЛЕТИЯ, В КОИТО ЖИВОТЪТ ГИ ОТВЕЛ В РАЗЛИЧНИ ПОСОКИ, РОДЕНИТЕ ПРЕЗ 1956 И 1957 г. в павликенското село Патреш се събраха на другарска среща.

На 18 юли около 30 души седнаха на маса и вдигнаха наздравици за общите спомени от детството и младостта. Така за няколко часа те отново се пренесоха във времената, когато били безгрижни хлапета, а ежедневието им – изпълнено с чиста човешка радост, сговор и сплотеност.

Организатори на срещата бяха Пенка Йорданова, Тодор Тодоров, Тодор Трухчев и Тодор Енев. Благодарение на тях, приятелите от детството отново се прегърнаха и заговориха така, сякаш последното им виждане е било вчера, а не преди десетилетия.

Всеки от тях разказа на останалите как е извървял своя житейски път. Едни станали учители, други счетоводители, трети електротехници, а някои дръзнали да рискуват към непознати земи и води. Като например инж. Пенчо Христов, който вече 50 години работи като корабен инженер и е прекосил морета и океани.

Именно той изрече встъпително слово на срещата. След неговия поздрав започна истинското пътешествие назад във времето. Разказите на присъстващите заваляха един след друг.

Наборите си спомниха как като деца станали свидетели на полагането на първия асфалт в селото.

Заговориха се как след манифестации всички дружно се събирали на общи трапези, играели хора и ръченица. Тогава духовият оркестър не оставял никого да стои настрани. Всички ставали да танцуват. Музикантите били обикновени хора – през деня работили на полето или карали каруци, а на празници превръщали мегдана в сцена.

С усмивки си припомниха и старата селска мелница. Пред входа й навремето се извивали опашки от хора с чували от жито. Днес обаче от нея няма следа. Останала е само като символ на младостта в паметта на някогашните деца.

Особено вълнение предизвикал споменът, разказан от Пенка Йорданова. Пред училището и детската градина имало съдове с вода, в които малчуганите измивали калните си обувки, преди да прекрачат прага на класната стая.

„Носехме цървули, защото тогава нямаше маратонки и други обувки“, допълниха присъстващите.

Всеки участник получи за спомен магнит с годината на своя набор.

Празничната трапеза включваше шопска салата, мезета, мръвки, ракия и бира. Най-ценни обаче бяха разговорите, смехът и старите истории, които винаги ще живеят в паметта на наборите.

С обещание някога отново да се съберат участниците си тръгнаха с пълно сърце и с усещането, че детството никога не си отива, когато има с кого да го помниш.

Галина ГЕОРГИЕВА