Част 3: За богатството да притежаваш малко и да имаш всичко

Отново поемаме към Бишкек. Предстоят ни още няколко часа път – последните километри по земята на Киргизстан. Само че този път всичко изглежда различно.

Когато тръгвахме, пред нас стояха близо 2000 километра, десетки непознати места и една държава, за която знаехме съвсем малко. Когато се връщаме, носим много повече от спомени, запечатани в снимки.

Освен величествените планини, кристалните езера и безкрайните пасища, в Киргизстан ще видите и друго – бедност, разбити пътища, прости къщи и инфраструктура, която далеч не прилича на тази, с която сме свикнали в Европа.

Но точно там човек се замисля за смисъла на думата “богатство”.

Защото зад всичко това, което ние бихме нарекли бедност, видях хора, които се поздравяват с усмивка. Видях уважение и трудолюбие. Деца, които играят навън без телефон в ръка. Семейства, които прекарват времето си заедно. Хора, които живеят трудно, но не изглеждат озлобени.

И това не е повърхностно романтизиране на бедността – с очите си видяхме и изпитахме на гърба си, че животът там съвсем не е лесен. Но си тръгнах с усещането, че щастието не винаги е пряко свързано с това колко притежаваш.

Понякога истинското богатство изглежда съвсем различно. То може да бъде свободата да яздиш кон през безкрайно високопланинско пасище. Да изпиеш чаша горещ чай пред юртата след дълъг ден. Да гледаш изгрева в Kok Kiya Valley, без да чуеш нито един човешки звук. Да вървиш към проход на почти 4000 метра, да останеш без дъх от изкачването и секунди по-късно – без дъх от гледката.

Именно затова номадската култура продължава да съществува. Тук тя не е представление за туристите.

Всяко лято хиляди семейства се качват високо в планината, живеят в юрти, отглеждат коне, овце и якове и следват ритъма на сезоните така, както предците им са правили векове наред.

Конят не е атракция. Той е свобода, ежедневие и част от семейството.

Киргизстан има душа. И тя не може да се запечата на снимка. След девет дни се прибрах с хиляди фотографии, но за първи път имах усещането, че нито една не показва истински как изглежда тази страна.

Защото най-красивото в Киргизстан е усещането,

че светът все още не е успял да промени всичко;

че все още има места, където природата определя живота, а не обратното; че все още има хора, които живеят по-бавно, по-спокойно и по-близо до земята.

Убеден съм, че през следващите години все повече хора ще откриват тази невероятна страна. Но още повече се надявам това развитие да не отнеме най-ценното й – номадската култура, традициите, близостта до природата и човешката доброта.

Безкрайно съм благодарен, че се докоснах до тази невероятна, прекрасна земя. Няма да е за последно…

Успех, Киргизстан. Ще се видим отново скоро в Памир-Алай.

(Край)

---

Пътешественикът Георги Илиев е роден във Велико Търново. Завършва средното си образование в Старопрестолна гимназия по икономика, а висшето в – Икономически университет Варна. Работи в София в сферата на счетоводството и финансите. Запален планинар и пътешественик, талантлив фотограф и сладкодумен разказвач, Георги не спира да търси трудни и малко известни маршрути в България и по света. Преди 4 години “Борба” публикува впечатляващия му пътепис за Фарьорските острови. След това той успя да реализира една от големите си мечти – Антарктида. Сега в няколко поредни броя  разказът му ще ни отведе в Киргизстан…

---