Колоездачът Димитър Дикелов премина 600 км по Ком – Емине за 5 дни

Скъсани обувки, развалена спирачка и без вода били само част от премеждията

Паметно приключение преживя великотърновският колоездач Димитър Дикелов, който успя да сбъдне своя мечта и премина с велосипед по най-дългия пешеходен маршрут в България – Ком – Емине.

Дължината му е 600 км, положителната деневилация е 20 000 метра, които се равняват на два пъти височината на Еверест.

Димитър успя да премине маршрута с множество премеждия само за 4 дни и 18 часа, а по думите му трасето е мечта на много колоездачи, бегачи и пешеходци. За него научил още като юноша и започнал да мечтае, че един ден ще успее да покори маршрута.

Подготовката му започва още през зимата,

когато карал вкъщи на тренажора и гледал много клипове на хора, които са преминали трасето. Това го мотивирало още повече, а през последните месеци започнал да ходи до различни участъци от трасето, за да го проучи.

„Ком – Емине не е нещо, на което да отидеш ей така. Докато си гласях багажа за там и като пътувахме към Петрохан, изпитвах един респект и страх. Като знаех къде отивах, беше като някакъв нереален сън, от който не исках да се събуждам“, сподели Димитър Дикелов.

Пътешествието му започнало на 4 август в 22:15 часа от връх Ком заедно с рекордьора на трасето Петър Матов и Александър Митов. Карали цяла нощ на фарове и цял ден, общо 24 часа на колело и 38 часа без сън. Тогава изминали 170 км и 5000 м+ денивелация. Нощували на хижа „Момина поляна“.

Вторият ден започнал само с няколко часа сън.

„С Матича поехме в 05:00 часа за деня, в който най-много бутахме и носихме на гръб колелата. На хижа „Ехо“ моите обувки тотално ме предадоха и оттам започна едно от първите препятствия. Обувките ми бяха като чехли, усещах всичко по земята, петите ми бяха навън и започнах да мисля кой и как да ми донесе обувки на някой от проходите. Стигнахме Беклемето и там започнах да въртя телефони. Благодаря на цялата великотърновска колоездачна общност, които бяха в готовност да ми помогнат. Най-вече благодаря на моя верен приятел Петьо Иванов, който беше свързващото звено в разрешаването на проблема. Благодаря на Мирослав Христов и Петър Дачев, че ми осигуриха нови обувки. Благодаря на Дилян Хаджииванов, че отиде да ми ги остави в хижа „Партизанска песен“, сподели част от приключението си Дикелов.

Преди да вземе обувките си обаче, великотърновският колоездач започнал да слага на старите „свински опашки“, за да останат все пак на краката му. Трудно стигнал до заслон Ботев по тъмно, а след няколко часа сън тръгнал и към едноименния връх. Когато се качили, току-що изгрявало слънцето, а този миг останал незабравим за Дикелов.

Друг сериозен проблем по пътя се оказала предната му спирачка,

която се развалила и трябвало някой да я ремонтира. Това нямало как да стане на връх Ботев, затова при стръмните спускания трябвало да натиска спирачката по няколко пъти, за да не омекне. Със скъсани обувки и развалена спирачка успял да се добере до хижа „Тъжа“, където се разделя с Матов, за да не го бави.

Следващата дестинация на Дикелов била хижа „Партизанска песен“, където най-накрая обул новите обувки. Започнал да уговаря свой приятел да дойде на Шипка, за да поправи спирачката му. Пигича, както той го нарича, се отзовал и успял да ремонтира техническата неизправност.

Четвъртият ден преминал без премеждия от хижа „Химик“ до Върбишкия проход. А в петия ден Дикелов най-сетне стигнал до Емине.

„Денят започна с ранно ставане и потегляне на фар, за да може да стигна в нормално следобедно време и да се окъпя в морето. За този последен ден ме чакаха 150 км и 3300 м денивелация. Гората започна да се разрежда, минаваше се през населени селца и жегата беше смазваща, но всичко вървеше по план. Докато не останах без вода след с. Козичино. Бяха ми казали там да си напълня, но останах с впечатлението, че имам. На Приморския проход вече бая я бях закъсал, а имах още 10 км до Емона“, разказва Дикелов.

Тези последни километри били доста трудни. Колоездачът виждал морето, но то не идвало. Леките хълмчета тотално го изтощитили. Но като видял нос Емине, мисълта за водата леко утихнала. Когато стигнал, имало хора с коли и ги помолил да му помогнат с вода.

„Не можех да повярвам откъде тръгнах и докъде стигнах само за няколко дни, по-точно 4 дни и 18 часа. Това беше новото най-трудно нещо, което съм правил в живота си. Имаше моменти на уплаха, трудност, голяма умора. Мислиш си, че повече не можеш, но, повярвайте ми – телата ни могат повече, отколкото си мислим.

Въпреки всички премеждия, които ми се случиха, и за миг не съм си помислял да се откажа от тази дългоочаквана мечта. Благодаря на всички приятели за подкрепата и помощта, радвам се, че имам такива, които винаги са готови да ми помогнат.

Благодаря на моето семейство за вярата и подкрепата в моя успех. И най-вече съм благодарен на Бог, че подреди нещата по такъв невероятен и запомнящ се начин и че ме запази жив и здрав през цялото това незабравимо за цял живот приключение“, не скри радостта си Дикелов.

Михаил МИХАЛЕВ