Александра Гедз остави Русия заради любовта и дойде в Елена

Учителка по пиано и журналист, рускинята прави в България бижута от мъниста и камъни

БИЖУТА ОТ МЪНИСТА И КАМЪНИ, ШАЛОВЕ- КОЛИЕТА И КУКЛИ С ТЕЛА НА ЗВЕРОВЕ И ЧОВЕШКИ ГЛАВИ МАЙСТОРИ РУСКИНЯТА АЛЕКСАНДРА ГЕДЗ, която вече четири години живее и работи в Елена. Голяма част от уникалното си производство Александра показа във Велико Търново по време на тридневния фестивал на занаятите.

„Започнах на шега, още докато живеех в родината си. Аз съм от град Орск, Оренбургска област. На картата на Русия това е някъде на границата с Казахстан. Всъщност моят регион лежи между Казахстан, Татарстан и Башкиристан, затова разбирам малко турски думи. Но понеже сме на границата, в нашия град има магазинче, в което продават конфискувани контрабандни стоки от Китай. Та там мънистата и камъните се продават на безценица“, разказва Александра. Нейни приятели я предизвикали да започне да ниже колиета и гривни и я насочили към това вълшебно магазинче. В началото плетяла само прости изделия, но с времето станала много добра и днес майстори обеци и дълги колиета, които са особено модерни напоследък, и… кукли. Тях Александра видяла в американски сайтове. Впечатлили я с нестандартния си вид – с човешки глави и тела на животни.

„Разрових се в интернет и разбрах, че съществува легенда за учени, които живели на Северния полюс. Те имали малко момиченце и го обличали в кожи. Вероятно така то е приличало на въпросните кукли. Хареса ми идеята и започнах. Сега обикалям магазините и търся стари и грозни кукли, на които ползвам само лицата“, усмихва се бижутерката.

УЧИТЕЛ ПО ПИАНО И ЖУРНАЛИСТ Е БИЛА В РУСИЯ АЛЕКСАНДРА ГЕДЗ. Работила е в музикална школа и след това в общообразователно училище като преподавател по музика и изобразително изкуство. После шест години била в пресслужбата на нефтопреработвателен завод. Пишела за корпоративен вестник „Нефтохимик“, така с времето научила всичко за този бранш и сега, когато минава покрай бургаския „Нефтохим“, си спомня за онези шест години и си дава сметка, че е наясно с всичко за производството на нефт.

ПРЕДИ ЧЕТИРИ ГОДИНИ АЛЕКСАНДРА ЗАРЯЗАЛА РОДНИЯ СИ ГРАД И РОДИНАТА СИ И ПРИСТАНАЛА НА БЪЛГАРСКИ МЪЖ. Запознали се в интернет и три години общували само от разстояние. „Намерихме общи допирни точки. Представяш ли си? Той слуша и добре разбира класическата музика, аз съм учителка по музика. Той обича цветя и прави ландшафтен дизайн, това му е хобито. Аз правя картини от цветя“, усмихва се Александра и казва, че истинското щастие е да намериш човек, с когото да имаш какво да си говориш. Защото, докато двамата са млади и влюбени, е лесно, но колкото повече хората отиват към старостта, толкова по-малко стават нещата, които ги свързват, и на практика остават само разговорите.

С българската зима и с някои от нравите на българите трудно свиква Александра, която признава, че падне ли сняг, на нея все й е студено. „В моята област лятото е плюс 42 градуса, зимата е минус 38, обаче имаме парно и е топло. А в Елена няма парно, топлим се с печки, обаче на мен така ми е студено“, споделя Александра. После казва, че трудно свикнала и с по-бавното темпо на живот. Самата тя е бързак, все няма време и когато върви по улиците на Елена, се движи със скоростта на светлината. Съпругът й и приятелите й все я възпирали да не тича така, понеже те не успяват да я следват.

„Българите са интересни хора. Ние всички сме славяни, ама пак сме различни. Вие сте по-търпеливи, уравновесени, невъзмутими, по-бавни, както вече казах. Но истински благодарна съм на това, че нито веднъж не съм срещнала агресия в хората. Това е достойнството на българите“, споделя Александра, която така и не се научила да обича българската кухня.

Продължава да обича кьопоолу, но не и лютеница. „Аз не харесвам домати, не обичам въобще червени манджи, а в българската кухня всичко е червено. И много свинско ядете, а аз предпочитам риба, пиле, салати, елда“, изброява Александра и допълва, че е изумена от факта, че България е събрала в себе си толкова приказни места и такава древна история. „България като площ е долу-горе колкото областта, в която съм се родила. А тук са напластени векове, запечатана е сякаш безкрайна история. Много ми е интересно, макар да не мога да си обясня как всичко това е запазено. Сигурно защото тук за никъде не бързате“, казва Александра.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката