През двата тунела техническите новости се промъкнали и във Велико Търново

В края на XIX и през първите десетилетия на миналия век животът в старата столица започнал да се модернизира. Любознателните и отворени към света великотърновци бързо се ориентирали към новите техническите достижения и започнали да ги внедряват в бита си. Това обаче често било съпътствано с комични ситуации, които не подминали дори и първите държавни мъже.

Малко известен е фактът, че с името на търновеца Стефан Стамболов, оглавил петнадесетото правителство на Княжество България (август 1887 – май 1894 г.) се свързва

ТЕЛЕФОНИЗАЦИЯТА

на София, доближила столицата до модерните европейски държави.

Колкото и невероятно да звучи, „важните” хора на страната използвали телефонните апарати не за да решават по най-бърз начин сложните проблеми на Княжеството, а за да се позабавляват. Немалка част от министрите и депутатите никога не били виждали “бръмчащите пущини” и с детинска радост се впуснали да ги използват. Те си звънели един другиму от две съседни помещения, с важни физиономии си предавали “неотложни” съобщения, като например, че разсилният им е поднесъл изстинал чай, а за да се убедят напълно в ефективността на техниката, взаимно си пеели популярни за времето си песни. В интерес на истината трябва да се отбележи, че по подобен начин, но още през юли 1876 г., реагирали и членовете на журито на Световното изложение на столетието, пред които Александър Бел демонстрирал изобретението си.

В качеството си на премиер-министър Стефан Стамболов притежавал и домашен телефон, който най-често му служел за осъществяване на връзка с Двореца. Невинаги обаче провежданите с княз Фердинанд І разговори се отличавали с благопристоен тон. Особено “нажежени” те станали след подадената през май 1894 г. оставка на правителството и отприщването на народното недоволство. Търновецът бил убеден, че в дъното на публичното му обругаване стои князът. Уязвеният и честолюбив Стамболов един ден звъннал на Фердинанд І. Страстната натура на бившия премиер намерила успокоение по телефона, ругаейки и заплашвайки княжеската особа с цветисти изрази. Първоначално лично вдигналият слушалката “главен” мъж на Княжеството останал поразен от невъздържаната телефонна канонада. След тоя разговор Фердинанд І взел твърдото решение никога повече да не се “жертва” и в бъдеще да предостави най-напред на адютанта си честта да разговаря с всички, които желаят да се свържат с важната му персона

В миналото телефонът създавал трудности и на “простосмъртните” поданици. Един от първите търновци, сдобили се с частен телефон, бил Петър Бобев. Той имал представителство за всички вестници и списания, поради което, а и заради любовта му към шумните приятелски компании, често отсъствал от къщи. В един такъв момент, когато в дюкяна бил само баща му, телефонът иззвънял. Възрастният човек, продължавайки да се топли на мангала, казал: “Няма го Петър.” Звънът се повторил и бащата, пак без да помръдне от мястото си, силно се провикнал: “Няма го Петър тук.” На третия път старецът сериозно се ядосал и изкрещял с пълна сила: “Трети път казвам, че го няма Петър тук! Ще уловя тая дрънкалка и ще я хвърля на пътя!” След този телефонен тероризъм скараният с техниката дядо отишъл в близкото кафене, за да се оплаче на приятелите си от наглата “бръмчилка” и да се успокои с чашка каймаклия кафе и рахат локум.

Въпреки описаната комична случка, която съвсем не била и единствена,

ПРЕЗ 1936 Г. СТАРАТА СТОЛИЦА СЕ СДОБИЛА С КАБЕЛНА ТЕЛЕФОННА МРЕЖА

Кабелът бил положен по дясната страна на улиците “Централна” и “Търговска” до “Макензен”. Операцията била поверена на инж. Чучулев. Всички разноски, включително повредите по тротоарите, били за сметка на тогавашната дирекция по съобщенията. Това донякъде успокоило консервативно настроените боляри, които смятали, че подобни “измишльотини нанасят само вреда и градски поразии.” Във връзка с изграждането на кабелната телефонна мрежа била осигурена работа на много старостоличани, а немалко домове приютили изобретението на Александър Бел. Въпреки това търновци като цяло останали по-доволни от поставения на Пощенската палата механически стенен часовник с два циферблата и камбанка.

С комични ситуации било изпълнено и

ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЖЕЛЕЗОПЪТНИЯ ТРАНСПОРТ

заслуга за което отново имал бележитият великотърновец Стефан Стамболов. По време на управлението му на 21 януари 1889 г. влязъл в сила Законът за проектиране и построяване на железопътната мрежа в България, но изграждането на жп транспорта в старата столица започнало през 1897 година. Жителите били удивени от прокопаването на уникалните съоръжения – два жп тунела под града и два жп моста. По-голямата част от населението не вярвала в успеха на строителната чудесия. “Пеш ще ходим, ама на такава дяволска работа не ще се вържем”, компетентно се произнасяли търновци, които иначе не пропускали редовно да се информират за строежа. Сарафинът Бельо Томов дори обявил, че ще даде голяма почерпка, когато стане ясно, че “трен не ще мине в Търново”. Противно на негативното мнение, на 8 октомври 1900 г. в присъствието на министри, директора на БДЖ, строители и много гости от страната в града тържествено била открита гарата и бил посрещнат първият влак. До наши дни са достигнали спомени, от които узнаваме, че Мита Стоименова и Кючук Георги от Асенов квартал пристигнали на мястото на събитието с големи икони, тъй като били убедени, че влакът всъщност е самият дявол и те се почувствали призвани да го изгонят от града. При вида на идващия „железен кон” обаче Мита Стоименова припаднала от страх и не успяла да го “пребори” с иконата. По-късно търновката свикнала с удобствата на новата придобивка и със смях разказвала за патилата си.

„Нахлуването на автомобилите в живота на всички – и на аристократите, и на буржоата, и на обикновените хора – това е белег на модерния европейски и американски цивилизован свят” – пише през 1910 г. известният английски изобретател Голсуърти. Скоро след публикуването на тази констатация жителите на Велико Търново доказали, че са съпричастни към автомобиломанията, завладяла света.

По сведения на д-р Сава Русев,

ПЪРВИЯТ ЧАСТЕН АВТОМОБИЛ В ГРАДА СЕ ПОЯВИЛ ОКОЛО 1911-1912 ГОДИНА

Той бил марка „Форд” и принадлежал на Янко Шопов – една от най-колоритните личости в миналото. Американското возило било „обуто” с бандажни гуми, само отгоре притежавало брезентово покритие, а ръчната спирачка и скоростният му лост се намирали извън купето. Страстта към алкохала и хазарта попречили на щастливия собственик да се любува дълго на чудесната си придобивка и той се разделил с нея, както между впрочем и с най-хубавия хотел във Велико Търново „Цар Борис”. Автомобилът станал притежание на Здравко Стоенчов. Той често го ремонтирал, а в редките случаи, в които машината била в изправност, събирал махленските деца и всички отивали на Качица, за да „къпят американката”. Независимо от факта, че скоростта на колата позволявала на малчуганите да я изпреварват по нагорнище, за тях возенето било истинско приключение, което обсъждали с дни.

Преди десетилетия на Главната улица в столицата на Асеневци имало и специален магазин на „Форд”, зад чиято витрина винаги се намирал нов американски автомобил, а страниците на вестниците пъстреели от реклами на „Пакард”, „Опел”, „Щорх” и други марки прочути возила. За чест на великотърновци трябва да се отбележи, че за разлика от софиянци, те възприели с по-голяма охота новия вид транспортни средства. Достатъчно е да се спомене, че когато в столицата се появили първите автомобили, централните вестници реагирали по следния начин: „Кому са нужни тези запалашителни изобретения? Никой няма да ги хареса и само ще плашат гражданите!”

Подобна била обаче и реакцията на

ТЪРНОВСКИТЕ ФАЙТОНДЖИИ, КОИТО ДО ПЪРВИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК БИЛИ ТРАНСПОРТНИ МОНОПОЛИСТИ

Те се видели в чудо от бързината и изискания вид на модерните возила. По повод новата кола на Петър Бобев „таксиметровите шофьори” от далечното минало ядосано коментирали: “Ако докарат още от тези файтони, отиде ни хлебецът, ние какво ще правим”. Но в един прекрасен ден справедливостта възтържествувала. “Летящата” кола се повредила. Петър Бобев се уговорил със съгражданина си Маминото да докара автомобила с волска каруца в гаража за ремонт. Щастливата новина бързо се разпространила сред файтонджиите и те решили да я ознаменуват по подходящ начин, наемайки градската музика. Старостоличани станали свидетели на чудна гледка: Маминото карал бавно автомобила с биволите си, а музиката свирела пред тях погребалния марш, отстрани със “скръбни” изражения се движели файтонджиите, като утешавали мъката си с вино за “бог да прости”. Петър Бобев успял да поправи автомобила и решил да си върне за нанесената обида. В един дъждовен ден той нарочно преминал с висока скорост край движещите се с пътници файтони и ги облял с кални струи вода.

Въпреки изобилието от комични „транспортни” случки, през есента на 1935 г. Великотърновската

ПОЖАРНА КОМАНДА БИЛА МОДЕРНИЗИРАЛИ С НОВА КОЛА СИСТЕМА “ФОРД”

Тя била изработена по специална поръчка. Конструкцията й била съобразена със специфичните условия на местния терен. Машината струвала 572 000 лв. и била доставена от автомобилното представителство за България дружество “Комерциум”. Дългата 6,30 м и широка 2,10 м кола, чийто резервоар се пълнел с 2750 л вода за три минути, била щателно проверена и изпробвана в града и извън него от компетентна комисия. Участниците в нея констатирали, че автомобилът е в пълна изправност и отговаря на поемните условия. Филмовата къща “Сердика” документирала демонстрациите и ги разпространила като кинопреглед в цялата страна. Кадрите, запечатали работата на луксозната машина из тесните и криволичещи търновски улици и живописната околност на старата столица, направили силно впечатление.

На новия и супермодерен за времето си “Форд” се радвали не само членовете на местната пожарна команда. Подобни чувства вълнували и останалите търновци, тъй като автомобилът имал мощна помпа и приспособление за едновременна работа на 4 линии, всяка от които произвеждала по 45 м водна струя. Така колата служела и за… “поливачка“на улиците и градинките – дейност, особено необходима и полезна за гражданите и гостите на града в горещите летни дни.

Сравнително бързото развитие на автомобилните съобщения у нас през следващите десетилетия наложило необходимостта от изграждането на технически подготвени кадри. По този повод в килифаревския вестник „Балканско ехо”от 17 януари 1938 г. четем: „Както бъдещето в небето е на аероплана, така това на земята е заето от автомобила… Имаме ж.п. училище, има т.п. училище, защо да липсва автомобилно училище?” Затова и неслучайно на проведения конгрес на шофьорите се повдигнал въпросът за създаване на учебно заведение, „което да рекрутира съответния технически подготвен персонал”. Съюзът на шофоьорите дори създал фонд за съответното школо, но разчитал и на финансова помощ от страна на Ефория „Ангел Попов”. Участниците в конгреса смятали, че е удачно откриването на подобно училище именно в старата българска столица, която можела да се превърне и в център на автомобилното дело у нас. Членовете на Ефорията не възразили на благородната инициатива и дори предприели конкретни действия за нейното осъщестяване. За съжаление Военното министерство се противопоставило категорично, тъй като, според него, съществуващата към Колоездачната дружина автомобилна рота „дава всяка година по 50 души шофьори и за тях няма работа”. Истинската причина обаче се дължала на факта, че министерството не желаело да изпусне контрола на автомобилното дело.

За удобното и комфортно предвижване на старостоличани допринесла

ОТКРИТАТА НА 1 СЕПТЕМВРИ 1939 Г. АВТОБУСНА ЛИНИЯ

обслужвана от 25 местна немска кола, собственост на дружество „Царевец”. Крайните спирки били гара „Трапезица” и търновските лозя (чешмата „Качица”). Таксата за едно пътуване била три лева, а с абонаментна карта – два лева. Учащите се съответно заплащали по по-ниска тарифа. Не били редки случаите, в които новото возило всявало страх главно сред пристигналите от малките села жители, много от които преди да се качат в автобуса, се кръстели, или плюели три пъти в пазвата си.

Така с противоречиви чувства и комични реакции нашите предшественици посрещали техническите чудеса, които обаче бързо станали част от модерното им ежедневие.