306 четения

Милена Иванова в пътя през болестта до първата си изложба намира упование в хората

Милена Иванова е на 46 години от Габрово, завършила е „Екология и опазване на околната среда” и „Предотвратяване и контрол на замърсяването от индустрията”. В „Нощ на Самоводската чаршия” тя представи първата си самостоятелна изложба.

Преди три години Милена е диагностицирана с онкологично заболяване, от което губи периферното си зрение. Талантливата авторка не присъства на изложбата, защото в момента живее в Гърция и шест месеца след операцията не трябва да пътува на дълги разстояния. Посланието си отправя със специално видео, подготвено за случая. Три от картините й бяха представени на живо, а останалата част от творчеството й е достъпна под формата на презентация.

Как един инженер се отказва от финансовата стабилност и забързания начин на живот и избира изкуството и колко струва щастието, Милена сподели пред „Борба”.

„Рисувам от малка, не съм художник. Образованието ми е далеч от тази сфера, но там съм себе си, там изразявам себе си, запазвам себе си, много е трудно. В този материален свят рисуването е моето лекарство. Рисуването и морето.”

Възможността за себеизразяване Милена получава във Фейсбук група за самоуки художници на Голяма Богородица. Там съвсем случайно се запознава с Георгия Данчева, млада дама, която не остава равнодушна към изкуството й. Започвайки да си пишат, и двете откриват, че имат общо – а именно любовта към красивото.

„Трудно е в този материален свят. Хората забравиха да са добри. В това забързано ежедневие ти живееш с някаква цел, гониш някаква цел. И в един момент си дадох сметка, че нищо материално не може да ми даде времето, което да стопли душата ми. Отивайки си от този свят, ще взема само душата си. И започнах да съм благодарна за всичко, което се случва в живота ми. Това не казвам, че е тумор, това за мен е дар. Всичко е дар, най-вече лошите неща. Бог никога няма да те изправи пред нещо, което няма да преодолееш. Никога няма да те направи слаб” – казва Милена и продължава с проектите.

В момента художничката подготвя книга, която носи заглавието „Болестта като дар”. В най-трудните моменти, на ръба на депресията, тя намира своето упование в хората. След операцията, прекъсвайки динамичния си живот, Милена продължава да рисува, но картините й са в черно. До момента, в който не среща случайно Лора Арнаудова и НЛП (невро-лингвистично програмиране). Това Милена отново възприема като шанс.

„Бях в едно състояние, при което, когато някой ме попита как си, сълзите ми тръгваха.”

Записвайки се на курса, едно от упражненията, които предлагат, я разтърсва. От всички участващи Лора Арнаудова посочва Милена и й казва да отиде до нея. Там изправя едно огледало и задава въпроса „Какво виждаш, коя си?”. Първоначално отговорът бил „Нищо не виждам”, но после се вгледала в себе си. Усмихнала се на себе си и се сетила.

„Наричаха ме Усмивката като дете. Никой не използваше името ми. Всички обичаха тази усмивка, това бях аз за тях, а после тя изчезна. Не знам къде, не ме питайте, бях толкова заета да гоня срокове, таргети, да продавам някакви неща…”

И Милена решава никога повече да не забравя за усмивката си. И сега, в някои от по-трудните дни, когато нещата съвсем не са по план, пак избира усмивката. Препоръчва го и на нас.

„Сутрин, преди да излезеш, просто се погледни за малко в огледалото и се усмихни. Ей така, на себе си. Ще видиш, че ти си тук, въпреки всичко, и трябва да продължиш напред. Продължаваме напред, нали знаеш Кубрат Пулев!”

Освен картините и книгата, която подготвя, Милена рисува и на камъни. Своите творби често подарява на близки познати, а понякога и на непознати. И се усмихва, защото хората, колкото и негативни да са понякога, е достатъчно да им дадеш едно камъче и една усмивка. Дори и да не се промени нещо за теб в момента, за хората се променя. Понякога не е веднага, а когато го оценят, но ти знаеш, че си дал от себе си. На въпроса какво следва сега, какъв е планът, Милена отговаря, че планът е да е щастлива. Защото, ако човек се чувства щастлив, винаги ще избере да даде най-доброто от себе си. Спомняйки си за операцията, Милена разказва за една червена рокля, която в 3:00 ч. сутринта, мъчейки се с поредната мисъл, й попада съвсем случайно пред погледа. Поръчва я от интернет с идеята, че ще се събуди и ще я облече. Така и става.

„Всички сме силни. Всички. Понякога човек от разочарованията се свива и забравя това. Пази се, нормално е, но понякога просто трябва да се довериш. Като дете тренирах хандбал. Бях най-ниската и треньорът дори не ме забелязваше. Един ден обаче блеснах, три крачки, отскок – и стреляш. И взех, че вкарах с отскок. Тогава вече ме забеляза. Нали знаете, че учителят товари най-много талантливите си ученици. Така стана и с мен, отделиха ме в друга група. Не беше никак лесно. И сега така мисля, затова знам, че мога да се справя.”

Идвайки благодарността, идва и другото. Георгия също получава своя шанс. Изправена пред поредната цел, пред проблема и колебанието, тя среща Милена случайно във Фейсбук и вижда, че това е човек, който заслужава да бъде чут, да бъде видян, и решава да бъде полезна, като организира изложба.

Милена от своя страна продължава напред. На въпроса дали би протегнала ръка на някой млад, самоук художник, тя дава координати за връзка. Стигаме и до въпросите извън таланта. Живее ли се от изкуството, при което художничката с присъщата си усмивка казва, че от трите картини, които показа в „Нощ на Самоводската чаршия”, едната беше продадена предварително. От друга работа се е отказала. Възнамерява да твори и живее от творбите си. Към момента получава пари от борсата и в края на годината ще си дойде, защото има какво още да даде. И като човек, и като творец.

Теодора МАРИНОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *