229 четения

Скуба дайвингът е магия и страст за Александра Гричанлийская

От пет години Алекс придружава в дълбините хора, които обичат адреналина

 

Преди Алекс да се осмели да се впусне в приключението, имала фобия от подводното гмуркане. Въпреки че родителите й са дайвинг инструктори, тя била категорично против да направи каквито и да било опити да преодолее този страх. Докато един ден съвсем спонтанно не казала „Добре, опитваме“ и оттогава е подвластна на магията на подводното гмуркане. „Приятели ме навиха. Просто за пореден път ме попитаха не искам ли все пак да опитам да се гмурна, за да видя, че водата не е страшна. Аз казах „Добре, опитваме“, без да се замисля, и оттогава съм асистент. Освен че се гмуркам като придружаващ инструктор, съм и преводач от руски език“, казва Александра, която е родена в Молдова, но почти 20 години вече живее във Велико Търново.

В Созопол и още по на юг от този град нашето море е подходящо за скуба дайвинг. Иначе Александра най-често се гмурка в морето в Кипър, където този спорт, хоби, приключение е най-силно развито. „Заради състоянието на безтегловност, в което изпадаш, се гмуркат част от хората. Това усещане е напълно достатъчно за заклетите фенове на дайвинга. Новаците имат нужда от атракции във водата и признават, че им е скучно, когато се гмурнат и няма какво да видят. Затова ти споменах за морето на юг. Някъде между Созопол и Приморско има потънал френски кораб. Паднал е на дъното през 1929 г. и е привлекателна атракция за гмуркачите“, обяснява Александра. И след това допълва, че най-интересно е Червено море, защото водата е фантастична и откъм цветове, и откъм водни обитатели. Докато Средиземно море например е бедно на каквито и да било гледки. „Но за истинските гмуркачи стига да чуват само мехурчетата от регулатора и усещането за безтегловност. Останалото е тишина. А и цветовете във водата са различни. Там червеното се размива някак, оранжевото се вижда като жълто, затова и ние използваме жълтия цвят като сигнален. Другото, което феновете на скуба дайвинга знаят, е, че рибите във водата изглеждат всъщност големи и грозни“, усмихва се Алекс. Затова за феновете гмуркачи е достатъчно само да висят във водата, да се наслаждават на тишината и спокойствието.

Те са и хората, които пазят морето и това, което се крие в дълбокото. Новаците винаги си взимат по нещо за спомен, преди отново да се върнат на повърхността, макар че това не е добре за морето, казва още Александра и признава, че и тя, и останалите инструктори най-често се връщат с пълни торби с боклуци, които са събрали, докато се гмуркат.

20 МЕТРА Е ДЪЛБОЧИНАТА, НА КОЯТО СЕ ГМУРКАТ ПОВЕЧЕТО ПОЧИТАТЕЛИ НА ТОЗИ СПОРТ. Алекс е слизала и до 40 метра, но на такава дълбочина винаги е с инструктор. Най-смелите и опитните гмуркачи слизат и до 100 метра, но за това е нужна подготовка. „Винаги поемаш риск, ако решиш да преследваш 100-те метра. Там е тъмно, няма живот, нивото на азота в кръвта става по-високо, което е опасно за здравето. Затова всеки, който тръгне толкова надолу, следва много точен алгоритъм. По принцип при всяко гмуркане има правило – слезеш ли шест метра надолу, трябва да останеш там 5 минути, за да се адаптира тялото. И след това продължаваш. Колкото по-сериозна е дълбочината, толкова по-дълго трябва да останеш и да висиш, докато се настрои организмът ти“, обяснява Александра.

Иначе, за да се гмурнеш в дълбините на морето, дори не е нужно да умееш да плуваш. Всички минават през тренировъчен курс, който продължава четири часа. Бъдещите гмуркачи правят упражнения, загряват тялото си, гледат филм, опознават екипировката и учат как да реагират, ако например маската или регулаторът им се напълнят с вода.

„Не е страшно, инструкторът винаги е наблизо. Опасна е паниката, защото тогава човек просто губи самоконтрол. Но се справяме. Най-смели са децата, те не мислят, че нещо е невъзможно или не им е по силите. Просто обличат костюма и тръгват. При нас най-малките гмуркачи са на по 8 години“, казва Александра, която мечтае някой ден да бъде инструктор.

Самата тя има снаряжение и за зимно гмуркане, обича да виси във водата и да потъва надолу. От големите фенове е, от тези, които се наслаждават на тишината и на звука от мехурчетата. Никога не е мечтала да плува с акули, нито пък да търси съкровища под водата. Но пък приключенията я привличат и точно едно такова приключение я довело тук.

АЛЕКСАНДРА Е ВЪЗПИТАНИК НА ВТУ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“, където е завършила туризъм. Попаднала в Стопанския факултет малко случайно и по разпределение, но и до днес не съжалява за това, че случайността я е довела тук. „Където и да ходя, винаги се връщам във Велико Търново. А попаднах тук, без да съм го искала. Всъщност исках да живея в София и да уча в Софийския университет. Но когато със сестра ми си избирахме специалности, тези, които решаваха къде да ни пратят да учим, избраха да не ни разделят. И се озовахме тук. Тогава съжалявах, но сега вече – не“, казва Александра.

След това се връща още малко назад и си припомня, че за първи път видяла Велико Търново през 1998 г. Била ученичка в 8 клас, пристигнала тук на екскурзия и всички деца били настанени в общежитието на Националния военен университет. „Никога няма да забравя. Когато видях града, го заобичах. А в този университет всички се държаха така мило с нас. Разхождахме се, разглеждахме региона и се връщахме там да спим, все едно си бяхме у дома“, казва Алекс. Няколко години по-късно Велико Търново наистина станал нейният дом.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!