Какво се случи на 22 септември, понеделник, преди 117 години

Спомените на д-р Панайот Хитров, съвременник на провъзгласяването на Независимостта на 22 септември 1908 година, са сред интересните източници за бележитото събитие, известно и като Търновски акт. Те не само допълват исторически факти, но и съдържат любопитна информация за Деня на Независимостта в старата българска столица, по вълнуващ начин допълват историческата значимост на събитието с реалната, осезаема и колоритна обстановка в града, правят ни съпричастни към чувствата и преживяванията на предшествениците ни на 22 септември, тогава също понеделник, но преди 117 години.

ИЗ “КАК БЕ ОБЯВЕНА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ В. ТЪРНОВО ПРЕЗ СЕПТЕМВРИЙ 1908 г.”:

“20 септемврий – събота. Носи се слух, че тия дни в Търново ще дойде Князът. Някои казват, че само министрите Г. Малинов, Паприков и Мушанов ще посетят града. Правят се някои приготовления.

21 септемврий – неделя. Приготовленията за посрещането на Княза се усилват. Носи се слух, че ще дойде да провъзгласи България независима. – Не знам. Из вестниците нищо…

22 септемврий – понеделник. Хубав, сякаш пролетен ден. Рано сутринта ни разбуди хлопането по нашите врати от един пожарникар, дошел да дадем за общината портрета на княгиня Елеонора: някъде щели да украсяват.

Другаде в града не могли да го намерят… На път към гимназията се забелязва по улиците необикновено движение. Заварвам съучениците си с книги в ръце да очакват известие от дирекцията, че няма да има училищни занятия и да напуснем класните стаи. Учителите на групички разискват да ни разпуснат ли или не. Един училищен слуга ни съобщава, че сме свободни. С “ура” и с викове изскочихме на улицата. Отидох да си оставя книгите. По улиците градският барабанчик приканваше гражданите да идат на гарата и да посрещнат Княза, който щял да пристигне в 8.30 часа.

Отправих се за гарата. Заварих на перона кмета бай Иван Вителов, окръжния управител, началниците на учрежденията и много народ. Скоро Светата гора почерня от хора. Гарата и перонът бяха декорирани. Всякой с нетърпение очаква появяването на височайшия влак. Часът минава 8.30, 9, 9.30, нищо няма. Най-после в далечината  откъм Дервенито се чу свирка на локомотив и черковните камбани забиха тържествено. Всеки устреми поглед към тунела, освен големците, които нервно си заоправяха тоалетите. Но, уви, какво излезна? Дойде само един локомотив. Из него изскочи един адютант, който съобщи, че Князът слязъл на спирка “Трапезица”. Сега народът, а разбира се, и аз, търтихме през Света гора, по железопътния мост, покрай полицията за Хисаря (Царевец). Ама тичане падна. Пък големците с файтони по Стамболовия мост, през града.

На Хисаря (Царевец) заварихме много народ, кажи го целия град, духовенството, без дядо владика Антим (отсъствувал от града), очакващи Княза.

Чух някои да си говорят, че “каквото ще става, долу при църквата ”Св. Четиридесет мъченици” ще стане”.

През северозападната врата тичешком се спуснах към църквата ”Св. Четиридесет мъченици”. Хора още никакви. Заварих Княза самичък. Седнал върху един мраморен камък от порутената църковна стена. В ръка е с бастун; дълбоко замислен. Друг път понякога все ме е запитвал за нещо, любознателен. Сега, задълбочен в себе си, нищо не вижда. Без никакви адютанти от спирка “Трапезица”, през Асенова махала, по Владишкия мост дошел пеш. След малко дойдоха министрите в парадни облекла, с фракове и цилиндри. Почна да иде народът. Дойде и духовенството. Закъснелите се свличат на тумби из урвите на Царевец. И за по-скоро цялата човешка маса скача надолу презглава. Който свари (и аз!), влезе вътре. Князът зае владишкия трон. Почна се молебен, след който Князът стана и от владишкия трон прочете, особено натъртвайки на някои изрази, манифеста, с който обявява България за “Независимо царство”…

След последните Княжеви думи председателят на Народното събрание Иван Славейков помоли от страна на народа Князът да носи титлата “Цар”, а министър-председателят Малинов извика:

– Моля, Ваше Височество, да носите титлата “първий български цар”. Живейте за величието на България. Да живей, живей България!”

Нескончаемо “ура” разклати сводовете на вековната църква. Хорът пееше “Шуми Марица”.

След това Царят се качи на файтон и потегли за Царевец, а народът пеш, пак през северозападната врата, бърза да го изпревари. Ние за по-направо се изпокатерихме по стените и по урвите. Изподраскахме се, а Шолито си скъса гащите на едни тръни…

На Царевец, при нарочно построения набързо павилион, украсен със зеленина, дойдоха и министрите. Министър-председателят Малинов говори върху положението, а след това прочете от страна на Царя манифеста.

Вечерта осветление, и то какво: чудо! Целият град блести от свещи, лампи и фенери. В полицията на всякой прозорец по четири реда сперманцени свещи. Ученичките се разхождат с книжни фенерчета в ръка. Едната военна музика свири на площада пред полицията, а другата на Баждарлък; градската музика, множество гъдулари, гайдари и цигулари, надошли от селата, кръстосват улиците. Към 8.30-9 часа Общината раздаде няколко хиляди свещи и борови факли (разбира се, че някои се сбиха, за да получат по 2-3 парчета, та да си имат за вкъщи) на народа, който ги запали, и от двора на полицията и с песни тръгна към дома на Панайот Славков, у когото Царят гостуваше нея вечер. Там имаше събрана и някаква делегация от членките на женското д-во “Радост”, отишла да поздрави Царя.

Мощно “ура” се разнесе. Царят излезе на балкона. Той е весел, козирува и засмян поздравява манифестантите…

23 септемврий – вторник. Училище нямаме… Движение голямо. След обяд ще изпращаме Царя.

В два часа след обяд бях при казармите, гдето пътят се разклонява към Светата гора. Очаквахме да дойде Царят откъм гарата, влакът му е на линия в устието. Народ много… Войниците наредени в шпалир по шосето към Дебелец. Бригадният и офицерите очакват задаването на царския файтон. Стана едно весело недоразумение. Откъм Стамболовия мост в прахоляк се зададе един файтон. Бригадният полковник Кирков мисли, че е Царят и дава команди. Музиките засвирват. Команди се дават… Оказва се файтон, но пълен с царски готвачи и лакеи.

Дошлите от Севлиево няколко оръдия непрекъснато дават салюти. Към 3 часа Царят мина, усмихнат, весел, тържествующ. Пак нестихващи “ураа” по заминаващия царски файтон.

Веднага след него небето потъмня. Загърмя. Дъжд почна. Едрите капки разпръснаха народа. Изля се силен, проливен дъжд… Но малкото Княжество вече бе Независимо Царство България”.

Д-р Панайот Хитров

Общински вестник “Велико Търново”, N 18 и 19, 1940 г.

КОЙ Е Д-Р ПАНАЙОТ ХИТРОВ?

Д-р Панайот Станчев (Станчов) Хитров (1891(1894) – 1945 г. ) е роден във Велико Търново. Като ученик в мъжката гимназия „Св. Кирил“ изучава есперанто, редактира безплатно вестник „Юнуло“ („Младеж“). Води си дневник, в който записва важните, интересни и любопитни събития в живота на града, както и сведения за бележити търновци. Известно време живее в София. Там основава и редактира седмичното художествено списание „Киносвят”(1919 – 1920 г.). Заминава да следва в Германия. От 1921 г. работи като научен сътрудник в отдел „Културфилм” на немското филмово предприятие „Уфафилм“ в Берлин.

Там пребивава до 1925-1926 година. През тоя период развива широкомащабна есперантистка дейност. Около 1928-1929 г. защитава докторат по медицина в Италия. Специализира гръдни болести. Посещава много страни и се среща със световноизвестни личности – писатели, журналисти, лекари, генерали, общественици. През 1934 година се завръща в България и се отдава на лекарска и културно-просветна дейност в родния си град. Продължава да популяризира Велико Търново чрез международния език есперанто. Със сказки в читалище „Надежда“ и Модерен театър лансира идеята за създаването на Международен есперантски музей с различни отдели. Публикува статии в местния периодичен печат за историята на Велико Търново и за видни дейци на старата българска столица.

Тодорка НЕДЕВА