Анчо Калоянов срещу „Последното време“

През март 2024 г. „Борба“ писа за представянето на шестия том от „Славянската православна цивилизация“, а Анчо Калоянов вече е готов и със седмия том.

Предишният носеше заглавието „Бог Слово – спасителят и пазителят на Царевград Търнов“. Преди премиерата на най-новата си книга авторът сподели за какво иде реч в нея. „Пак е същото или почти, но е за Преслав и за Средец, днешната София. В „Златният век срещу Последното време“, както съм я озаглавил, са поднесени новости в нашето знание за Българския десети век. На 31 юли 913 г. в Преслав за пръв български патриарх е интронизиран Йоан Екзарх, който на следващия ден увенчава Симеон за цар. Пак на 31 юли, но в следващата година, столицата се сдобива със своя Голгота и става Нов Ерусалим, а промените са признати на 25 март 927 г., когато именно цар Симеон сключва мирния договор с Византия.

С този договор е призната и появилата се нова цивилизация на основата на славянския език като език, мистично свързан с Бог Слово (даден от Словото). На 5 април 972 г., Разпети петък, император Йоан Цимисхий нарежда изгарянето на Преслав по обвинение в ерес. Въпреки „ужаса от Историята“ оцелелите архиереи на Българската православна църква  пренасят седалището в Средец. Тук, в третата след Плиска и Преслав столица на българите, в очакване на Последното време, ориентирано към свършека на света през 992 г., създаденото през Златния век е използвано за „срещата“ лице в лице с Бога на Страшния съд.

Появата на Анчо Калоянов на терена на белетристиката започва със сборника му разкази „Последното жито на лятото“, излязла през 1979 г.

В том седми отново се появява думата „последно“ и го питам дали това е случайно: „Завръща се вятърът по своите пътища, краят се събира с началото, рамка някаква, но „последно“ е тежка дума в човешката реч и трябва да се внимава с употребата й. За събитийността през X век Последното време е предвидено от Иполит Римски, живял в края на II и началото на III век.

В ранното християнство Страшният съд е довод за приемане на вярата в Христа, но в началото на III век доверието към този довод е било на изчерпване, затова той го отложил към началото на фаталния средищен век на Седмото хилядолетие, по-точно към 992 г. Това датиране е използвано в Църковното сказание, а то е преведено от Константин Преславски в началото на X век. Затова в последните две десетилетия след 972 г. Българската църква започнала активно борбата срещу сковаващия душите страх от Страшния съд и преосмислила Последното време като времеви праг за прехода към „ново небе и нова земя, на която обитава правда по казаното от върховните апостоли Петър и Павел.

Слава богу, че светът не е свършил през 992 г., но страхът от Страшния съд все пак е бил преживян и предизвикал тогавашните междуособици. Той се  повторил в 1042 г., и в 1092 г., когато корабите на Колумб поели на Запад, за да търсят Новия свят в края на отредените Седем хилядолетия по „програмата на Бога“. Пожеланото Ново време след 1492 г. било използвано за събитийността в Русия, в която за първите седемдесет години повторили по книгите опита на Преслав през Златния век за утвърждаване на новото средище на православната славянска цивилизация с цар и патриарх в Москва. С това откритие приключва и седмият том от поредицата“, разказва Анчо Калоянов.

Питам го все пак кое от откритото от него най-много го е зарадвало: „Сам си го задавам, защото много са значимите промени в учебника по българска история, но мисля, че най-изненадващото е в отговора на въпроса защо Рилският пустинник Йоан е добавен към имената на Кирил и Методий като застъпници на българите пред Бога на Страшния съд.

А той е, защото в най-старата служба за неговото Успение на 18 август е наречен „служител на Словото Божие“, а такива са и равноапостолните братя. И защото войските на цар Роман-Симеон разгромяват войските на император Василий II в Ихтиманската клисура на 17 август, в навечерието на неговото Успение и в подножието на неговата планина Рила, затова е възпят като „победен венец на царя“, т. е., той по заслугите си е Светия Отец на българите. А този капан в клисурата има своето повторение при разгрома на византийските войски на Исак Ангел на 3 май  през 1190 г., при устието на река Янтра. Както е очевидно – в голямата история вятърът се завръща по своите пътища. И както изглежда – никога нещото, което се случва, не е за последен път“, завършва Анчо Калоянов.

Представянето на т. 7 на „Славянската православна цивилизация“ е на 5 февруари от 17,30 ч. в РБ „П. Р. Славейков“.

Ана Райковска