Христо Атанасов – за куража да посветиш живота си на другите

Това са истории за силни хора. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.

ВЕЧЕ 30 Г. ХРИСТО АТАНАСОВ СЕ ГРИЖИ ЗА НЕПОЗНАТИ ХОРА И НЕСРЕТНИЦИ, КОИТО САМИ НЕ ЗНАЯТ КАК ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА СЕБЕ СИ. Прибира ги от улицата, приема ги, изпратени от социални грижи, приютява ги, когато сами почукат на вратата му. Строи им къщи, готви им, осигурява им работа, за да имат пари за най-нужните хранителни продукти, издържа ги, за да завършат поне средното си образование, води ги по лекари и операции, погребва, венчава и се пада дядо на няколко доведени внуци. Прави това от 1990 г., но казва, че го прави сякаш цял живот. И за всичките тези години е бил единственият шанс за оцеляване на около 1000 души. Заради всички тях няколко пъти е губил всичко, затъвал е, фалирал е и сам е нямал какво да яде. Някои от несретниците му са били истинска енциклопедия и за тях той може книги да напише, за някои не иска да си спомня. Но въпреки разочарованията и лошотията, с която се среща, не иска да се отказва от мисията, на която се е посветил.

 

СИРОМАШИЯТА Е БЕЛЯЗАЛА ЖИВОТА И НА САМИЯ ХРИСТО АТАНАСОВ

 

Родителите му били миньори и работели почти денонощно, така че Христо бил едва на 9 г., когато останал вкъщи сам с прабаба си. Двамата се грижили един за друг до деня, в който възрастната жена починала в ръцете на хлапето. „Не ми беше лесно, но така се научих на труд и дисциплина. В VI клас вече можех да готвя и да работя като големите. Завърших и се задомих, отидох в казармата, но като се прибрах у дома, не успях да си намеря работа. И се принудих, и аз като нашите, да сляза в мината. За четири години от най-обикновен работник се издигнах до началник-смяна, но после реших, че моят път не е под земята, а по земята, и дойдох в Търново“, разказва Христо.

За да получи жителство, започнал да работи в „Комунално стопанство“ като боклукчия и работел предимно нощем. Първите месеци се срамувал от това, което върши, но после се примирил и приел, че срамна работа няма, особено ако тя ще му помогне да си подреди живота.

И точно в битието си на боклукчия той за първи път видял истински изпаднали хора. В „Комунално стопанство“ работели много бездомници, сираци и полусираци, тийнейджъри, чиито родители са разведени, и децата са готови да работят каквото и да е, за да оцелеят.

И когато България се променила през 1990 г., Христо решил да започне да извършва тази услуга като частник. Тогава му трябвали хора и той се доверил именно на такива несретници. Те работели съвестно, той им плащал всяка вечер, сутрин ги заварвал да спят свити на кълбо до машините или по ъглите в града. „Така прибрах първите в малката си фермичка в Беляковец. Не можех да ги оставя на улицата, защото там те щяха да започнат да крадат и да просят. И мълвата бързо се разнесе. Бездомниците, които търсеха подслон, станаха повече, отколкото можех да приютя, но не отказах на никого. Не можех да си представя, че аз ще си легна в леглото, а те ще останат навън. Опитах се да им създам минимални условия, за да се почувстват хора. Трудно беше, защото те бяха свикнали с мизерията, бяха груби хора, изстинали към всичко. А аз не съм такъв и трябваше да ги уча на хигиена, да живеят с друг човек, да делят всичко, което имат, с друг човек“, признава Христо.

Когато къщата в Беляковец се напълнила, той взел база в Търново. После се преместил с хората си в Леденик, където живее с тях и за тях и до днес.

 

ИСТОРИИТЕ НА ДВАМА ОТ ХОРАТА, КОИТО Е СПАСИЛ – БАЙ КОЛЮ И ПЕТКАН

 

Христо Атанасов никога няма да забрави. Настигнал бай Колю по пътя между Левски и Павликени. Спрял колата и поканил непознатия да се качи. Чак тогава видял, че цялото му тяло е татуирано, и леко се стреснал. „Тогава му подадох цигара и по начина, по който той опипа кутията, разбрах, че не вижда. За десетина минути си разказа живота. Каза, че последният му работодател го изгонил заради това, че не вижда, и той тръгнал, накъдето го поведат краката му. Взех го да пази обекта, а тогава аз правех калдъръма до Хуманитарна гимназия по „Красива България“. Той прие и остана. Трудолюбив човек се оказа и много начетен. Все за масоните говореше. Пет години преди 11 септември повтаряше, че Бен Ладен ще нападне Америка. Слушах го, гледах го и накрая го попитах откъде ги знае всичките тези неща. „От затвора, откъде“ – рече бай Колю“, спомня си Христо Атанасов и признава, че този човек вече не е между живите, но той още му липсва.

Един ден Христо купил дрехи на бай Колю, качил го в колата и го завел на доктор. Лекарката го прегледала, но понеже нямали направление, не била особено любезна. „Много се ядосах и си го прибрах бай Колю. Оттам – в Плевен. И там ме питаха за направление, а аз бях заделил пари за неговата операция и исках да му я платя. И като ме попитаха за направление, разбрах, че няма да я бъде, и пак така: „Ставай, бай Колю, отиваме си“. Но една санитарка ме настигна и ме посъветва да го заведа при частен доктор. Обаче, докато се въртяхме още в клиниката, се появи д-р Савова с една сестра. Двете, не знам какво бяха разбрали и чули, но ни върнаха обратно. Прегледаха го. За едното око д-р Савова даде гаранция, за другото каза, че е твърде късно. И му направи операцията на 9 септември, два дни преди атентата. Когато го изписаха и отидох да го прибера

 

ТОЙ НЕ МЕ ПОЗНА, ЗАЩОТО НИКОГА НЕ МЕ БЕШЕ ВИЖДАЛ

 

Започна да ме прегръща, да целува ръцете и краката на д-р Савова. Страшен момент беше този. А като се качихме в колата, първите му думи бяха: „Чу ли какво е станало в Америка? А, казах ли ти аз!“. После доволно се усмихна и каза, че иска да обиколи България и да я види. Пуснах го. Тръгна, ходи, където ходи, върна се и доизживя живота си при мен“, през сълзи разказва Христо. После се усмихва и казва, че бай Колю бил известен като Колю Лавката, защото обрал лавката в затвора. Непокорен бил, карък се оказал и при всяко излизане от затвора успявал да се забърка в нова каша и така по три – четири години все бил зад решетките.

„И за Петкан да ти кажа. Той се казва всъщност Пенчо, но му викаме Петкан. Жив и здрав си е още и живее във фермичката ми в Беляковец. Беше алкохолик, по една бутилка изпиваше на вечер и по една книга прочиташе. Брат му беше същият, но нямаше същия късмет и си отиде рано. Оттогава вече 15 г. Петкан не близва алкохол“, казва Христо.

Сглобяема къща прави в Леденик в момента Христо Атанасов за двама от своите несретници, и те да заживеят като бели хора. НО ГОЛЯМАТА МУ МЕЧТА Е ДА НАМЕРИ ОБЕЗЛЮДЕНО СЕЛО, В КОЕТО ДА ПРИЮТИ НЕСРЕТНИЦИТЕ СИ. „Ходих вече при кметовете на Вонеща вода и Килифарево, но къщите там са с много собственици. Не знаех, че тази ми мисия ще бъде толкова невъзможна. Но аз не се отказвам“, категоричен е Христо Атанасов, който за пореден път е затънал в дългове. „Казвали са ми – напъди ги. Казвали са ми, че аз съм си виновен за беднотията, в която живея. И ми го казват заможни хора, ама…, какво да правиш, всеки избира как да си живее живота. Аз съм щастлив с моя и не искам нищо да променям“, категоричен е Христо, който се е грижил за бебета, за тийнейджъри на по 15 – 16 г., за хора на повече от 65 г. Някои са му благодарни, някои не са. И толкова не са, че дори и когато вече не са при него, продължават да го тормозят по телефона.

Но тези, които са останали при него и са се доверили, не гладуват и не спят на улицата. „Имаме работа, вярно, ден за ден. Но проф. Георги Камарашев ни вика всеки път, когато има работа за нас. Правим озеленяване, чистим, има какво да ядем“, казва Христо Атанасов и обръща глава към малкия домашен параклис, който е подредил в ъгъла на една от стаите.

После изведнъж се сеща, че Бог има пръст в начина, по който той е срещнал сестра си. „Аз имам брат – Кънчо Атанасов, писателят, той ми е брат. Имам и сестра. Няма да ти казвам кой от коя майка е, не е важно. Но със сестра си се запознах във влака преди много години, когато бях на 13. Пътувах в едно празно купе. Влезе млада жена, после се качиха баби й, нали знаеш, почват да питат: „Ти откъде си, чий си…“ И аз чинно отговарям. Като казах, че съм от Дряновец, момичето се включи в разговора и взе да ме пита за разни хора, докато не стигна до майка ми, и аз казах, че познавам тази жена, защото ми е майка. Момичето скочи, излезе, настигнах я и в коридора на влака тя ми каза: „Аз съм ти сестра“, разказва Христо. Двамата продължават да поддържат отношения и до днес.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *