Камелия Тодорова: „Докато снимахме „Търновската царица”, аз наистина се чувствах като царица”

„Ех, живот, здравей, здравей!” Така се чувствах по време на снимките на „Търновската царица”, казва Камелия Тодорова, докато се запознаваме. После прибавя още щрихи към това време – младостта, различния начин на живот за всички, и за артистите най-вече.

Популярната попизпълнителка изигра ролята на Търновската царица в едноименната повест на Емилиян Станев преди 22 години. Филмът и образът на Марина донесоха известност на Камелия Тодорова и в киното. Тогава тя си партнира със Стефан Данаилов, а снимките на лентата вървяха във Велико Търново.

– Г-жо Тодорова, кое е първото чувство, което ви връхлита, когато някой ви върне към „Търновската царица”?

– Жажда за живот, изпълнен с много любов и предизвикателства. Носталгия към този период, в който тръпката към предстоящото и вярата в духовния възход се преплитаха в паяжина от емоции – неописуеми точно с думи, но пък ставайки неразделна част от превъплъщението и изграждането на един млад артист. За щастие, аз все още успявам да изграждам и преживявам всеки период от живота си по този начин, но този път с по-различен и по-мъдър поглед наблюдавам себе си и нещата около мен и мечтая.

– Имахте ли колебание да приемете, или не ролята на Марина?

– Как бих могла да се колебая. Това бе шансът за мен да се появя на големия екран, така както си мечтаех като малка. А в същото време аз виждам в този образ част от моя живот, разбира се, през призмата на моето въображение. Кастингът беше много тежък и мащабен. Имайки предвид, че се пробваха и актриси от Чехия, Полша и Русия. Режисьорът си беше поставил голяма цел и проектът беше сериозен, с добър кастинг на актьори, операторски екип, художествени асистенти и т.н. Защо точно мен избраха – и аз не зная. По принцип не бях олицетворението на българката като типаж. Затова бях поласкана и изненадана, разбирайки, че печеля ролята. А аз обичам предизвикателства и изненади, както вече ви казах.

Да изиграя тази роля, бе голяма чест за мен. Е, не мога да отрека, че малко се и страхувах дали ще се харесам на публиката и дали ще харесат моята интерпретация. Мога да си призная – в този период на снимките аз живеех изцяло в този образ и толкова започвах да го харесвам, че дори понякога се чудех дали това съм аз, или не.

– Някоя актриса каза ли ви „Браво за ролята. Това е истинската Марина!”

– Преди години, всъщност беше през 1998-а, когато Стоянка Мутафова се върна от едно пътуване в Америка, се засякохме случайно на един концерт. Тя не беше гледала филма до този момент и с пресни впечатления ме погледна директно в очите и ми каза: “Ти създаде един великолепен образ, който ще остане в историята на нашето кино“. Излишно е да казвам, че бях много поласкана, защото всички знаят коя е Стоянка Мутафова. До този момент никой не ми беше правил такъв комплимент.

– Кои от качествата на Марина ви харесаха особено много, докато правехте ролята?

– Най-вече това, че беше различна – нежна, горда, упорита, женствена, интригуваща, любознателна, всеотдайна и достойна, за да бъде харесвана и желана.

Аз имах свобода да направя Марина такава, каквато я харесвах. Имах избор да изведа тези неща в характера й, които показват как тя се променя до края на филма. Исках да направя образа по-модерен. От една страна, тя да остане класическата жена от онези години, но и да носи отпечатъка на много времена, така че този образ никога да не остарее като образ.

Марина няма поведението на слугиня. Тя е жена със самочувствие по отношение на себе си и има съвсем различно виждане за живота от това, което нравите тогава й предлагат. Не се влияе от еснафския манталитет на това време и въобще на българина.

– Ако сега я играете, на кои нейни черти бихте наблегнали още повече?

– Не, не бих я променила. Просто бих изиграла друга роля, а пък що се отнася до нейния образ, той ще е актуален и след 20 години. Защото Емилиян Станев създава уникална атмосфера на нежност и деликатни чувства, които не са изречени от много автори в българската литература. Не бих казала, че е величието на Шекспир, но и той като него поднася тази история на „Търновската царица” по уникален начин и оставя след себе си едно ядро, което е неповторимо.

– Любовен ли е всъщност филмът?

– Ако се съди по Шекспировата романтичност на Емилиян Станев, би могъл да се нарече и така. Но като че ли режисьорът наблегна повече на социалните елементи от историята и особено твърдостта на решенията на Марина в развитието на сюжета. Непоколебимостта й в саможертвата и към хората. Неслучайно филмът има отворен край, който в случая не разочарова зрителя. Никой не знае точно съдбата на Марина. Ако бяхме в Холивуд, можехме спокойно да направим втори филм с продължение – шегувам се, разбира се…

– Възможен ли е друг финал за такава любов?

– Възможен е дори и в онова време. Аз принципно харесвам този тип финал, може би и защото той беше моя идея. Режисьорът не беше се спрял точно на финал и аз му предложих да остане така.

– Бихте ли се влюбили вие в такъв мъж като Старирадев?

– Да, аз лично мога да се влюбя в такъв мъж. Той е предизвикателство за една жена. Предизвикателство е да си от една класа и да знаеш, че би могъл да влезеш в друга класа. Предизвикателство е, защото той няма реакции да ме защити и защото той не успява да разбере, че разликата между нас не е в класите. Марина всъщност излиза много по-духовно израснала от него от любовната история. Той беше нестабилен и с противоречив характер. И плюс това се придържаше към нормите на времето, за разлика от нея. Нейният образ затова ще е вечен във времето. Такава любовна история и сега съществува, нали?

– Някой казвал ли ви е „царица” извън филма?

– Моите почитатели винаги са ме наричали по този начин и са ме карали да се чувствам така. Странното е, че докато снимахме този филм, аз наистина се чувствах като царица, въпреки че играех слугиня.

– Кой е най-яркият ви спомен от филма?

– Аз се радвах на много дребни неща тогава. Имахме много срещи с различни хора, много прекрасни вечери. Най-добре обаче помня периода, в който трябваше да се готвя за „Златният Орфей”. Беше вече към края на снимките. Нямаше точна концепция какво точно ще се снима за финал и снимането на този епизод все го отлагаха. Аз се разболях, фестивалът наближаваше… Стигнахме дотам, че трябваше да прекъснем снимките, защото исках да се лекувам, макар че на фестивала аз все пак отидох болна и под лекарско наблюдение. Аз бях много ядосана на режисьора, защото му задавах всеки ден въпроса какво снимаме, а той не можеше да ми отговори. И той ми беше ядосан, защото си тръгнах от снимачната площадка. Чак след фестивала снимахме финала, което не беше много приятно за продукцията, защото ставаше дума и за финанси, за организация и т.н. Ако не бях спечелила „Златният Орфей”, не знам как щяха да се отнесат към мен. Имах късмет.

– Защо филмът няма песен?

– Лайтмотивът като инструментална мелодия, която написа Кирил Дончев за филма, е много добра и смятам, че е достатъчна. Музиката и сценарият са двете много хубави неща във филма.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА