Общество

Сашка АЛЕКСАНДРОВА: „В този вестник се научих да подреждам думите”

Така е. Тленни сме, чупливи сме, временни сме и земното ни пътешествие има край. Нелогично е и ирационално, но за всичките 20 години, в които работя във в. „Борба“, не съм си представяла този вестник без теб, Шефе. Някак невъзможно ми изглежда теб да те няма в стая номер 1, където толкова пъти съм връхлитала въодушевена, ядосана, огорчена, нетърпелива, сърдита… Сега това вече няма значение. И единствената емоция, с която мога да вляза в твоето пространство, е тъгата.

Но ще вляза. И ще седна на дивана, както обикновено, и на няколко сантиметра от теб, за да си поговорим за последен път, като истински съзаклятници. Но няма да е за следващата поредица от материали, за друго ще е.

Бях на 15 г., когато във в. „Борба“ излезе мое стихотворение. Какво съм разбирала тогава! Обаче пък колко горда бях! После бях на 20, когато пусна първата новина, написана от мен. Една такава кратка, нищо особено, сигурно е била важна само за мен… И бях на 23 г., когато написах първия си репортаж, ти го сложи водеща новина на първа страница и… така започна всичко за мен.

Дойдох в този вестник почти дете и тук се научих да подреждам думите, да вярвам на думите, да уважавам силата на думите, да ги разказвам, да ги обличам с емоции. Виждала съм те как ти самият ставаше емоционален, докато четеше историите ми за смелите хора, които така смело мечтаехме да съберем в книга. Не ни стигна времето, но нищо. Аз имах смелостта да ги изстрадам и да ги напиша, ти – да ми се довериш и да им дадеш пространство.

Сбогувам се с теб, Шефе. Но ако решиш някой ден да се разходиш из редакцията и да поседиш в твоя стол, дай знак. Ще дойда пак да си поговорим.

Сега е време. Върви с Бога!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *