Последната акушерка на Караисен пази тетрадките с всяко вписано новородено от селото

В ръцете й са проплакали над 1000 бебета

83-годишната Мария Цвяткова Галунова, по баща Ангелова, още пази като реликва тетрадките, в които са вписани новородените в с. Караисен. Последната акушерка в родилното отделение в селото, закрито през 1973 г., ги взела спонтанно, когато се пенсионирала. За да не ги затрие някой и да се знае и помни колко бебета са родени, докато е съществувало, колко са проплакали в ръцете й. А те минават хиляда. Леля Мара, както се обръщат към нея в Караисен, ме посреща в скромния си селски дом, украсата на който издава обаче една артистична натура. Оказва се точно такава. Притеснителна по природа, в разговора се разкрива една интелигентна и горда жена, минала през тежки житейски перипетии, но запазила достойнството си и това на своята професия. Дългогодишната акушерка обаче никога не мислела да става такава. Голямо желание имала да учи архитектура. Обичала да рисува и знаела художниците, пишела много красиво. А днес продължава да събира и колекционира в дома си всеки интересен камък, който й се набие на очи.

Мария Галунова е родена на 2 септември 1938 г. в с. Недан, Павликенска околия, в сравнително заможно среднобуржоазно семейство. Сред многото снимки по стените в дома й особено се гордее с една черно-бяла, на която е с родителите и брат си. Правена е в Свищов, където баща й е учил през 1942/43 г. Фотографията е класическа и излъчва спокойствието на едно добре уредено семейство. Баща й бил много умен, с висше образование, знаел перфектно френски език, бил гимназиален учител и дори една година кмет на с. Недан. Умира нелепо през 1946 г., когато тя е на 7 години, от тетанус. Тогава семейството познава бедността, а животът на всички се обръща на 180 градуса. Майка й, останала вдовица с две деца на ръце, влиза в кооперацията, защото не може сама да гледа нивите си и се принуждава да работи за 20 стотинки надница на ден. Мария учила първоначално в родното си село, после в Павликени, а за Варна заминала с нежелание през 1954 г. Тогава в Медицинския техникум приемали за акушерки след завършен 9-и клас и тя отишла там, защото училището разполагало с общежитие, давали стипендии, а храната била безплатна. За разлика от накипрените варненски кокони, в морската столица момичето пристигнало с дрехите на мама, с обувките на бате и с вълнени терлици. В едната ръка пазарската чанта, в другата – изтъркания куфар, но под мишница – любимия й шах, защото от малка играела добре. След години научила й сина си, а внучката й – известната шампионка Цвета Галунова, надминала всички по майсторство в този спорт. В техникума обаче й станало интересно. Анатомията не я затруднила, човек просто трябва да се помъчи да я запомни, казва Мария Галунова. За три години и половина със стажа и държавните изпити излязла с диплома. За нея обаче трябвало да си направи снимка с касинка. Снимала се в едно варненско фото и след пет-шест дена, когато отишла да си вземе снимката, с изненада видяла портрета си в голям формат на витрината за реклама. Десет години по-късно завършилите момичета се събрали на среща на випуска. Мария отишла със съпруга си. Решили да се разходят по главната улица, а там, на голямото стъкло на същото фото, снимката й още стояла. Първо започнала работа в с. Долна Липница. Решила обаче, че трябва да е по-близо до болната си майка, пък то от Недан до Караисен не е много далече, и през 1963 г. вече била назначена в тамошното родилно отделение.

ЗАПОЧНАЛА КАТО АКУШЕРКА В КАРАИСЕН НА БАБИНДЕН

Първият й работен ден бил на 21 януари, точно на Бабинден, което си било добра поличба. След като лекарят я посрещнал, веднага я завел в читалището да празнуват. Там я представил на селото. Квартирата й била близо до здравната служба и още не оправила багажа си, я повикали в отделението за родилка на същия ден. На следващия трябвало да се представи и в кметството. По повелите на съдбата един от служителите, с когото се запознала, бил Георги, бъдещият й съпруг. В края на годината се оженили, а на 15 септември 1964 г. на бял свят се появява синът им Тодор Галунов. „Мъжът ми почина преди 20 години. Беше много умен, ама и аз много четях. Чета и сега, историческите томове на БАН. До шестия том съм стигнала. И за художниците. Нашите писатели си ги обичам всичките, а от чуждите – „Тихият Дон” на Шолохов. Така минава времето. Какво друго да правя през зимата в селото… Хората намаляха, на улицата имам само едни комшии”, споделя жената.

През първата й година като акушерка се родили 90 деца, втората – 60, третата година – към 80. Но в тези години Караисен било голямо и хубаво село с около 4500 жители. В следващите години ражданията намалявали, но при всяко тя трябвало да бъде първата нощ при родилката, за да я наблюдава. След закриването на отделението Мария Галунова продължила да работи като акушерка, но задължението й освен женска и детска консултация вече било да придружава родилките до Павликени. Не се чувствала добре, че няма да участва в ражданията, защото с времето заобичала много професията. И тъй като била от малцината здравни кадри в Караисен, правела инжекции, имунизации и манипулации по домовете, независимо дали е делник, или празник. И по всяко време на денонощието, без стотинка допълнително заплащане. Газила е дълбок сняг, налагало се е да оставя шестмесечния си син Тодор, сега известния преподавател по политология във ВТУ проф. Галунов, защото я викат по спешност. Отгоре на всичко по един ден от седмицата била в Батак и Сломер.

ИЗРАЖДАЛА БЕБЕ И В КАМИОН

Много пъти израждала бебета в линейката. Случаят, който си спомня обаче съвсем ясно и сега, е, когато се е наложило да го прави в камион. „Един ден звънят на портата у дома. Излизам и виждам голям камион, шофьорът кара съпругата си, която е със силни родилни болки. Линейката нещо беше заета, а време няма. Тръгваме с камиона, аз – край жената. Излизаме от Караисен и наближаваме Батак, тя започва да ражда. Докато превалим баира след Батак към Павликени, бебето изплака. Чудо беше. Нямаше време да се уплаша, гледах да свърша работа. За щастие, всичко свърши благополучно”, разказва леля Мара. Случвало се е да сяда и в каручка до родилка. Циганите от Батак редовно пристигали така пред дома й. Мята се до нея, карат до родилното отделение, тя отключва и започва. И на стълбите е израждала.

Има и друг, наистина уникален случай: „Аз съм в другото крило, а родилното е отсреща. Пристига санитарят и ми вика да бързам, защото родилка чака на вратата, ама е много бременна. Отивам аз, поглеждам, тя, родилката, с едни големи шалвари, а в тях нещо шава. Бебето се родило в тях. Пренесохме я в залата, срязах пъпната връв, направих всичко както си му е редът… Момче беше”, спомня си Мария.

Пенсионерка е от много години, но Караисен не я забравя. Всяка година я почитат на Бабинден допреди пандемията. Помнят я майките, на които е помагала при раждане. Често я заговарят на улицата и децата, родили се под нейните грижи. Нищо че самата Мария Галунова някои ги е позабравила, защото са много. „Аз съм изключително учуден, че някой спира и започва да разговаря с нея, а не с мен”, намесва се шеговито в разговора синът й проф. Тодор Галунов. Сега лятното ежедневие на Мария Галунова е изпълнено с грижа за зеленчуковата градина и цветята, които много обича. На стълбите й около къщата навсякъде има мушката и лянове. В градинката пък е насадила серафимки и каначичийки, дето ги има предимно в Караисен.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката